Вместо това над хоризонта бяха надвиснали сенки. Знаеше, че скоро и за него ще падне нощта. Индианците сиу бяха забравили стария начин на живот. Сега при тях идваха белолики земемери и картографираха каквото им падне. Може би точно този факт го нервираше най-много: тези хора така упорито искаха да изяснят всичко и през ум не им минаваше, че гора без своите тайни тъмни места е интересна само за дървосекача.
Но ето че се бе отворил път към звездите. И стълбата към тях беше не къде да е, а точно в земите на сиу. Колко прозорлив се бе оказал Арки — той бе разбрал всичко още в самото начало и го бе предупредил, че Ротондата може да се окаже много, много по-ценна от всичко, което щяха да им предложат в замяна за нея. И може би точно тя щеше да им даде въжделената нова земя.
Пред дома му спря правителствена кола. Уокър въздъхна и проследи с поглед слизането на Джейсън Фльори. С него бяха пристигнали още двама, но те не помръднаха. Фльори бе видимо неспокоен.
Уокър го посрещна на вратата и го придружи до кабинета си.
— Виждам — каза му той, — че не ми носите добри новини.
— Така е — поклати глава Фльори. — Но тези дни за никого няма добри новини.
Племенният председател наля две чашки кафе.
— Е, и какво ни предлагат да правим? — попита той.
— Първо, господин председател, трябва да ви попитам записва ли се нашия разговор?
— Какво значение има това?
— Само ако не се записва, аз ще се чувствам свободен да говоря с вас.
Уокър седна на дивана до госта си.
— Не използвам такива устройства.
— Хубаво. И аз не мислех, че има. — Фльори дълбоко пое въздух. — Просто не знам как да започна.
— Ами нека тогава ви помогна. Вие искате да ни отнемете земята. Отново.
Фльори не каза нищо в продължение на дълго време. Накрая прочисти гърлото си:
— Правителството не мисли, че има избор, сър.
— Да — съгласи се Уокър. — Знам, че не мисли така.
— Нашата официална позиция е, че се решаваме на тази стъпка, за да предотвратим паниката в малките градчета из района и в южна Канада, породена от слуховете, че нещо се е измъкнало на свобода през Ротондата.
— Каква паника? — невинно попита Уокър.
Фльори се усмихна в опит да разреди напрежението. Не успя.
— Истина е все пак, че хората са изплашени, председателю. Не може да не знаете това.
— След няколко дни всичко ще се успокои от само себе си.
— Несъмнено. Въпреки това, имаше един смъртен случай, а и политическото напрежение не спира да нараства. Правителството е без алтернатива — то трябва да предприеме нещо. Така че ще превземе хребета Джонсън и ще поеме временно администрирането на собствеността, докато не се уверим, че обстановката се е стабилизирала.
— И кой ще бъде критерият за нейното… „стабилизиране“?
Погледите им се срещнаха. Уокър ясно виждаше, че Фльори е в процес на вземане на решение.
— Онова, което ще кажа, не бива да излиза извън тази стая.
— Няма да излезе, щом желаете това.
— Моментът на стабилизиране ще дойде, когато вратата и Ротондата бъдат унищожени.
— Разбирам.
— Ще има инцидент. Не знам как точно ще го организират, но това е единственият приемлив изход от ситуацията.
Уокър бавно кимна.
— Благодаря ви за откровеността — каза той. — В такъв случай съм длъжен да повторя нашата позиция: хребетът Джонсън принадлежи на Мини Уакан Ояте. И ние ще се противопоставим на всеки опит да ни бъде отнет.
— Опитайте се да разберете — умолително изрече Фльори. — Говорим за сили, върху които никой няма контрол в момента.
Председателят изпитваше усещането, че е хванат между зъбните колела на гигантски часовник.
— Джейсън — заговори той след дълго замисляне, — разбирам прекрасно. Но от мен се иска да избера за моите внуци резервата, когато те могат да разполагат с безкрайна прерия. Защо твоите хора не забравят за страховете си? В Ротондата няма нищо разрушително. Проблемите, които светът има сега да решава, в по-голямата си част се дължат на невежество. И на страх.