Погледът в очите на Фльори помръкна.
— Много от нас симпатизират на вашата позиция. Имате повече приятели, отколкото предполагате.
— Сред които никой не е готов открито да се застъпи.
Фльори с труд намери думи:
— Председателю, сам президентът се смята за ваш приятел. Но той е принуден от обстоятелствата да реагира по някакъв начин — такъв е дългът му пред нацията.
— Съжалявам — въздъхна Уокър и стана, за да покаже, че разговорът е приключил. — Наистина много съжалявам.
— Председателю, чуйте ме — в гласа на Фльори се бе промъкнала нотка на отчаяние. — Нищо не можете да направите. Вече е издадено съдебно постановление. И до един час то ще бъде представено на хората ви.
— На племенния съвет?
— Не, на вашите представители на хребета Джонсън.
— Адам няма да го приеме.
— Точно по тази причина съм тук. Длъжен съм да обясня какво ще се случи. И да помоля за личното ви съдействие. Ще ви компенсираме щедро.
— И какво ще ми предложите като бъдеще на моя народ? Стойте настрана от хребета Джонсън, господин Фльори. Той принадлежи на сиу. И ние няма да се предадем.
Макс вдигна слушалката. Беше Ласкър.
— Макс — каза му той, — има нещо, което държа да знаеш.
— Продал си яхтата — досети се Макс.
— Да. Виж, предложиха ми много пари. Много повече, отколкото изобщо някога са ми трябвали.
— Няма нищо, Том.
— Не знам дали постъпката ми няма по някакъв начин да се отрази на ситуацията горе, при вас. Страхувах се, че…
— Къде е яхтата сега?
— Товарят я отвън на ремарке.
— Уелс?
— Не, правителството. Момчетата казаха, че били от Министерството на финансите.
Помощник-щатски шериф Елизабет Силвера връчи на Адам Скай съдебното постановление. Беше малко под петдесетте — висока, дългокрака, безстрастна. Черната й коса бе прошарена тук-там с бели косми.
Придружаваше я началникът на полицията Даутабъл.
Стаичката на Адам в модула за охраната бе малка, тясна и задръстена с какво ли не. Стените, които довчера бяха голи, с изключение на окачения върху една от тях боен племенен барабан и снимката на жена му, сега бяха накичени с оръжие. Лъкове, антични пушки, собствения служебен револвер на Адам — всичко, до което бе успял да се добере, сега бе изложено на показ.
Силвера извади сгънатия документ от джоба си.
— Господин Скай — каза тя, — връчвам ви постановление на федерален съд, по силата на което това място, Ротондата и всичко, намиращо се в нея, с изключение на личните ви вещи, се предава в собственост на федералното правителство. Подобен акт стана наложителен — продължи тя, — тъй като бе преценено, че районът представлява обществена опасност. — И понеже шефът на охраната с нищо не показа, че смята да вземе постановлението, тя го остави на масата. — До полунощ трябва да се подчините. — Тонът й се промени, сякаш му даваше дружески съвет: — Колкото по-бързо освободите площадката, господин Скай, толкова по-добре ще бъде за всички замесени.
— Няма да се изнесем оттук — осведоми я Адам студено. Тя го погледна в упор:
— Нямате такава възможност. Не можете да се противопоставите на съдебно постановление.
— Това е наша собственост. И ако дойдете да ни я отнемете, направете го въоръжени.
Погледът на Силвера стана леден.
— Съжалявам — каза тя. — Както и да е, разполагате с времето до полунощ. — Жената се обърна, отиде до вратата и поспря. — При тези обстоятелства съм длъжна да ви предупредя, че отказът да се подчините на съдебно постановление е углавно престъпление. Отнета ми е всякаква свобода да действам по усмотрение, господин Скай. Не ми е оставен избор, освен да наложа изпълнението на постановлението. С всички необходими средства.
Уокър бе очаквал позвъняването на Адам. Когато той му се обади, председателят изслуша разказа на шефа на охраната на обекта. Но на искането за указания се поколеба.
— Адам — попита накрая той, — докъде си готов да стигнеш?
— Не искам да се подчинявам.
— Готов ли си да отбраняваш хребета?
— Да, но бих предпочел да не го правя. Все пак не мисля, че имаме избор.
— И въпреки това… — започна председателят, — … изглежда съпротивата няма да ни донесе победа.
— Какво предлагаш в такъв случай? Отново да се предадем?