— Големият въпрос е дали можем по някакъв начин да запазим контрол върху нашето бъдеще.
— Ако федералните са готови да приложат срещу нас сила, едва ли имаме някакъв шанс.
— Значи — каза Уокър, — можем да си приберем парите и да приключим нещата с мир. Или да се бием, без надежда за успех.
— Да — съгласи се Адам, — това като че ли изчерпва възможностите ни.
Председателят се огледа. Стените, прозорците, дори камината в този момент му се струваха неуместно напомняне за фактическото им пленничество.
— Съгласен съм. Тогава ще се бием.
— Ще изпратиш ли някаква помощ?
— Сам ще дойда — заяви той. — Но полицията няма да бъде толкова глупава, че да позволи качването и на твоите братя и сестри. Говори с тези, които са вече при теб. Разбери кой е готов да остане.
— Ще го направя веднага — обеща Адам.
— Добре. Тръгвам тогава. — Уокър сложи обратно слушалката и се загледа в телефона.
Той иззвъня в същия миг.
Отново взе слушалката.
— Ало?
Непознат глас поиска да говори с Джеймс Уокър.
— Аз съм.
— Джеймс, казвам се Уолтър Аскуит. Чух какво е станало.
— Не съм сигурен, че ви познавам.
— Няма значение. Важното е, че аз ви познавам. Вижте, дори за миг не допускайте, че всички в тази страна могат да бъдат сплашени. Помислих и реших, че сигурно ще ви трябва известна помощ.
Аскуит продължи бързо да говори, а докато го слушаше, Уокър си спомни забележката на Джейсън Фльори: „Имате повече приятели, отколкото предполагате“.
— И всички вие смятате да останете? — поиска да се увери Ейприл.
— Да — отговори й Адам. — Ще отбраняваме хребета.
Макс бе шокиран:
— Председателят знае ли?
— Председателят се разпореди.
— Господи, Адам — възкликна Макс, — това означава престрелка с щатски шерифи!
— Пълна лудост — намеси се Ейприл. — Ще ви избият до крак. Трябва незабавно да говорим с адвокат.
— Не вярвам, че какъвто и да е разговор с някакъв адвокат може да промени нещо — отсече Адам. — И освен това решението не е мое.
Очите й широко се разтвориха.
— Адам — умолително каза тя, — председателят не може да поиска от теб подобно нещо. Сигурно не е разбрал за какво става дума.
Но Адам не показваше никакви емоции.
— Сами го попитайте, като дойде — отвърна той.
Макс не можеше да повярва, че взема участие в този разговор.
— Вие за какво си мислите, че става дума? — ядосано попита той. — Някаква детска игра ли? Не можете да кажете на федералното правителство да върви да се снима.
— Правили сме подобни неща в миналото — кротко отговори Адам.
— Дрън-дрън. Може би дядо ти. Но не и ти. — Макс погледна през прозореца към Дейл Трий, който разговаряше с група посетители. — Нито някой друг от тук присъстващите.
Адам заби поглед в Макс.
— Дошъл е моментът да се попитаме какви ценности сме готови да отстояваме. Ако не си разбрал, историята е на път да се повтори, Макс. И ние не искаме да го допуснем. Така че, щом трябва да се изправим в защита на нашата земя, точно това и ще направим.
29.
— Проверка: едно, две — изрече Андреа.
— Отлично — възкликна Кийт. — Виж, нали тази нощ няма да те загубим пак там горе?
— Надявам се, че не — Андреа се постара да вложи увереност в гласа си. Искаше да изглежда, че държи нещата изцяло под свой контрол.
— Добре — каза той. — Подготвяме специално встъпление, но преди да те включим, ще се разходим по мрежата. После поемаш ти, право от върха.
— Добре.
— Доколкото съм уведомен, шоуто ще бъде изцяло твое. Никой няма да ти се намесва.
— Прекрасно… мисля, че най-сетне идва нощта, когато ще стана известна.
— Надявам се. И виж, Хоук, погрижи се за… — думите му бяха заглушени от остро пращене.
Андреа превключи на резервната честота. На нея бе същото. Кучите синове я заглушаваха. Невероятно…!
Тя вдигна телефонната слушалка. Изчака сигнала за набиране, но той така и не се чу.
Джо Рескули бе карал в продължение на дванайсет часа в компанията на жена си Ейми и сестра й Тереза, когато стигнаха отбивката на север по шосе 32, за да изминат последните няколко километра до Ротондата. Идваха чак от Сакраменто и бяха пътували цели три дни. Тереза бе физик, специалист по теория на елементарните частици. Макар Джо да не бе напълно сигурен какво точно означава това, знаеше, че става дума за добра работа и че не е необходимо много да се напрягаш. Възхищаваше се на този факт. „На нея й плащат за онова, което знае“, казваше той на приятелите си от фабриката за бутилиране. Защото самият Джо не бе имал и ден през живота си, когато не се бе налагало да превива гръб за насъщния.