— Знам за проблемите, сър.
— Добре. Тогава знаеш и че трябва да предприема нещо. Длъжен съм. Бог да ми е на помощ, Макс, но последното нещо, което искам в този момент, е там да се пролее човешка кръв.
— Мисля, че всички около мен чувстват нещата по същия начин, сър.
— Разбира се, разбира се. — Тонът му се промени и по някакъв недоловим начин вече подсказваше, че между тях съществува разбирателство. — Знаеш ли, че съм чувал за баща ти, Макс. Той служи на родината си дяволски добре.
— Да, сър. И аз мисля така.
— Тогава имаме шанс — кратка пауза. — Имам нужда от помощта ти, синко.
Макс се досещаше какво следва.
— Нямам голямо влияние тук, господин президент.
— Нямат ни доверие, нали така?
— Не, сър — никакво.
— Е, не мога да ги обвиня. Ни най-малко. Но искам да им дам личните си уверения, че те ще бъдат най-щедро компенсирани за отстъпване правата на собственост над хребета Джонсън.
— Искате да им предам думите ви?
— Моля те. Но също така се опитай да ги убедиш да погледнат на нещата и откъм нашата страна на проблема. Искам да ги убедиш да отстъпят, Макс. Защото единственото, което могат да постигнат, ако продължат да упорстват, е да бъдат убити. Моля те, разбери ме, имам нужда от твоята помощ.
— Но защо избрахте мен, господин президент? Защо не се обадихте на председателя Уокър? Или на доктор Кенън?
— Уокър вече е взел решение. Доктор Кенън изглежда твърде млада, за да повлияе на група индианци. Предполагам разбираш какво искам да кажа? Ще бъда откровен с теб, Макс. Ние прегледахме психологическите профили на хората там горе в момента и преценихме, че от всички ти изглеждаш най-склонен да чуеш гласа на разума.
Макс пое дълбоко въздух. За него думите прозвучаха така: ти си слабото звено.
— Ще им кажа — обеща той. — Мога ли да ви попитам нещо?
— Питай, Макс. Каквото и да е. Без ограничения.
— Има слух, че правителството смята да унищожи Ротондата. Ще ми дадете ли думата си, че няма подобно нещо?
Тежко дишане в другия край на слушалката. После:
— Макс, няма да направим това.
— Вашата дума, господин президент?
— Макс… Обещавам щедра компенсация.
— Какво казва? — прошепна, неспособна да се сдържи повече Ейприл.
Но Макс само поклати глава.
— Не мисля, че това е достатъчно, господин президент.
— Макс, можеш да помогнеш. Говори с тях.
— Но те няма да ме изслушат. И освен това… смятам, че са прави.
Паузата, която настъпи, беше толкова дълга, че в един момент Макс се запита дали президентът още държи слушалката.
— Знаеш ли, Макс — проговори той накрая, — ако има кръвопролитие, ти ще живееш до края на живота си с мисълта, че си могъл да го предотвратиш. — Макс си го представяше: нисичък човек, който ако не знаеш какъв е, можеш да вземеш за продавач в местната книжарница. — Жал ми е за теб, синко. Добре, постъпете както сметнете за необходимо, имате моите уважения. Но ти стой до телефона, става ли? Ще ти дадат номер, на който да позвъниш, ако размислите. И ако цялата история приключи мирно и тихо, ще ми бъде много приятно да те видя в Белия дом.
Щракване в слушалката показа, че разговорът е приключил. Чу се друг глас и му продиктува телефонен номер, който Макс съвестно записа и подаде на Адам. Без да го погледне, Адам го скъса на ситни парченца. После отвори вратата и остави вятърът да ги изтръгне от шепата му. И в същия този миг Макс осъзна една поразителна истина: от всички хора, единствен президентът на Съединените щати смяташе, че Макс Колингуд възнамерява да остане с индианците сиу.
Белият микробус на предаването „В десет с Бен“ пътуваше през прерията на изток, с крайна цел хребета Джонсън. Каръл едва сдържаше възбудата си. Съзнанието й повтаряше всяка дума от интервюто отново и отново и тя се наслаждаваше на драмата. „Тя ще остане редом с братята си, за да защити своето наследство.“ И заключителните й думи: „С вас бе Каръл Дженсън от резервата на сиу при Дяволското езеро“.
И това не беше краят. Робърт Бейзъл може и да се радваше на по-голяма известност, но междувременно не той, а тя щеше да бъде гласът на мрежата от предния фронт. И се надяваше нещо да задържи самолета на Бейзъл някъде.