Мамка му!
Макс запали фаровете и бавно се насочи към пътя, водещ надолу. Знаеше, че полицията е там и можеше да предположи, че хората са въоръжени и сигурно поне малко изнервени. Този риск му беше предостатъчен.
В същия момент забеляза някакво движение зад себе си.
Някой му махаше. Беше Адам.
Макс намали, зави и се върна там, откъдето бе тръгнал.
— Макс — Адам застана до неговия прозорец. — Можеш ли да направиш нещо за нас?
Макс вътрешно се сгърчи.
— За какво бе дошъл Том? — попита той, за да избегне отговора.
— Донесе това — и Адам му подаде лист хартия.
Макс го вдигна под светлината на слабата крушка в купето. Беше от Уилям Хоук. Съдържанието му бе лаконично:
Председателю,
Хората ви идват. Два чартъра ще кацнат в Гранд Форкс около 23:00. Изпращам ескорт.
Макс вдигна поглед.
— Какво е това? Подкрепления?
— Не, хора, които председателят смята, че могат да спрат това.
Макс въздъхна:
— Неприятно ми е да го кажа, но председателят губи връзка с реалността.
— Може би — съгласи се Адам. — И все пак, с друго не разполагаме. Става дума за дванайсет или тринайсет души, които пристигат с два полета.
— Проблемът е, че дори да са в състояние да помогнат, няма как да ги докарате тук — напомни Макс.
— Точно така. Пътищата са преградени.
— И какво искаш да направя?
— Докарай ги по въздух — простичко каза Адам. — Говори с твоите приятели от „Блу Джей“. Наемете два хеликоптера.
— Ти си луд. „Блу Джей“ няма да се навие да докара никого тук. Не видя ли, че едва не свалиха Том?
— Онези хора са твои приятели. Предложи им много пари. Толкова, че да не могат да ти откажат.
Макс седеше загледан над волана към тъмната стена на гората, която маскираше входа към пътя. Един от полицейските джипове включи за миг мигач. Иначе нищо не се виждаше.
— Ще видя какво мога да направя — с неудоволствие обеща той.
Полицията го пресрещна в началото на пътя. Задържаха го, докато пристигна една от колите, спрели на съседното възвишение. В нея беше Елизабет Силвера.
— Радвам се да ви видя, господин Колингуд. Бихте ли слезли от колата за момент?
Той се подчини.
— Ще си тръгне ли още някой?
— Не знам. Не вярвам.
— А Кенън?
— Тя мисли, че вие искате да разрушите Ротондата.
— Да схващам ли това като „не“?
— Схващайте го точно така — и Макс предизвикателно скръсти ръце, чисто защитна реакция, породена от двойното чувство на вина: от една страна, че е бил в компанията на хора, които се противопоставят на официалните власти и от друга — че е изоставил приятелите си.
— И с какво разполагат там горе? — попита тя вече с по-мек тон, целящ да подскаже, че „виждаш ли, ние вече сме от една страна“.
— Моля?
— Оръжия. С какво разполагат?
— Нямам никаква представа. Леко оръжие. Пушки. Да, видях, че имат пушки. Не знам какво друго. — Това всъщност си беше самата истина: Макс не знаеше никакви подробности.
Силвера обаче само кимна, сякаш отговорът я задоволи.
— Какво хвърли самолетът? — продължи разпита си тя. За този въпрос Макс вече беше готов.
— Съобщение от племето. Искаха да предадат на всички, че стоят зад тях.
— Само това ли? — усъмни се Елизабет.
— Да. Това било обичай. Послание за подкрепа от воините на племето. Стара традиция, датираща от дълбокото минало.
Тя дори не мигна.
— Господин Колингуд, можете ли да ни кажете нещо, което би помогнало тази операция да завърши по мирен начин?
— Да — и Макс се изправи в целия си ръст. — Вървете си. Оставете ги на мира.
— Съжалявам, че виждате нещата по този начин — жената не скриваше раздразнението си. — Къде отивате?
— Там, където съм отседнал: „Нортстар мотел“, Форт Мокси.
— Добре. Не се отдалечавайте. Може би пак ще искаме да говорим с вас.
— Разбира се — каза Макс.
Често поглеждаше в огледалцето за обратно виждане, за да се увери, че не го следят. Пътят обаче бе чист. Поколеба се дали да не позвъни на Джейк Торалдсън и да го помоли да приготви „Светкавицата“ за полет, но заподозря, че разговорите могат да се подслушват. Поради тази причина се забави с половин час на летището във Форт Мокси, докато изтеглят самолета от хангара и подгреят двигателите.