Беше малко след десет, когато рулира по пистата, обърна срещу вятъра и форсира двигателите. Двата мощни „Алисън“ с въздушно охлаждане успокоително изреваха. Джейк му разреши излитане — жест, достоен за комедия на абсурда в град като Форт Мокси, където пилотите бяха обречени да гледат празно небе. Както и да е, Макс се понесе по пистата.
Може би беше от рева на двигателите, вятъра под кожуха или геометрията на „Светкавицата“. А може и в него да се събудиха гените на потомствения пилот. Но каквато и да бе причината, страховете на Макс пропаднаха заедно с пистата под него. Този самолет бе обърнал войната в Пасифика. Макс погледна към мерника. Въоръжението бе концентрирано върху носа и се състоеше от 20-милиметрово оръдие и четири картечници 50-и калибър. С отчитане собствената скорост на „Светкавицата“ скоростта на огъня превишаваше шестстотин километра в час. Трудно можеше нещо да й се противопостави. Германците я бяха нарекли Der Gabelschwanz Teufel — „Дявол с раздвоена опашка“.
Разбира се оръжията отдавна не можеха да дадат и един изстрел, но за един див момент на Макс му се прииска да може да разполага с тях.
Изравняваше на около три хиляди метра височина, когато видя друг самолет. Беше на около пет хиляди метра, с курс право на север. Твърде далеч, за да може да го идентифицира, но Макс се досети, че и него го наблюдават.
Изкушаваше се да прелети над Ротондата, да разклати крила и да покаже по някакъв начин на Адам, че може да разчита на него. Но знаеше, че е най-разумно да не привлича чуждо внимание към себе си.
Другият самолет бе витлов, така че не бе никакъв проблем да го изпревари. Но нямаше как да изпревари радара му. И все пак, дори да го проследяха до кацането му в Гранд Форкс, което несъмнено щяха да направят, какво от това? Щяха да изгубят интерес към него в мига, в който се приземеше.
Макс направи плавен завой на юг и пришпори „Светкавицата“.
Двайсет минути по-късно кацна в Гранд Форкс. Рулира по пистата и спря пред редица неотличими на външен вид терминали. „Каспър“ бе базово летище за няколко товарни авиокомпании, служба на селскостопанската авиация и авиошкола. Както и на „Блу Джей Еър Транспорт“. Скочи от самолета едва ли не преди да бе спрял и бързо влезе в жълтата сграда, където се намираха бизнес офисите на „Блу Джей“.
Още докато бе във въздуха, се бе настроил на вълната на въздушните диспечери и знаеше, че единият от чартърите захожда, а другият е на трийсет минути полет. Индианците бяха изпратили някой да посрещне хората, но Макс знаеше, че не някой друг, а той ще трябва да организира нещата по начин, който би позволил на мистериозните приятели на Уокър да се доберат до хребета навреме, за да бъдат полезни. Той намери телефон и набра номер.
Гласът на Бил Дейвис звучеше, като че ли го вдигаше от леглото.
— Я повтори това, Макс?
— Имам поръчка от името на дванайсет пътници за два хеликоптера. Вероятно ще ги придружават един-двама души от телевизионната станция. Да кажем, че са общо четиринайсет.
— Кога?
— Тази нощ.
— Не мога нищо да направя толкова бързо, Макс.
— Случаят е крайно спешен — обясни Макс. — Ще платим двойна тарифа. И премия за пилотите.
— Колко?
— Хиляда… на всеки.
Бил обмисли.
— Ето какво… ти нали каза, че имаш нужда от два хеликоптера?
— Да.
— Добре. Виж, имам само един пилот, който ще се съгласи да излети извън графика. Но аз лично ще пилотирам втория хеликоптер.
Макс благодари и набра друг номер.
— Телевизия KLMR. Ако желаете да се свържете с отдел за реклама, натиснете едно. Ако…
Макс погледна часовника си. Беше единайсет без двайсет.
Той изслуша нетърпеливо инструкциите до края и когато научи номера за връзка с информационния отдел, натисна нужния бутон.
— Информационно бюро.
— Обажда се Макс Колингуд. Аз съм един от тези, които се занимават с Ротондата. Бих желал да говоря с директора на отдел „Новини“.
— Изчакайте така, моля.
Кратка пауза. След това в слушалката се чу познатият баритон: