— Ало… Бен Марки на телефона. Колингуд, ти ли си това наистина?
— Аз, наистина съм аз.
— Не трябваше ли да си горе в момента? Или се обаждаш от хребета?
— Не. Слушай, нямам много време за разговор, но мога да ти предложа страхотна история.
— Чудесно. — Макс усети, че е събудил откровен интерес в събеседника си. — Къде да се срещнем?
Той му даде инструкции, прекрати разговора и после се свърза с кулата на диспечерите.
— Оперативен отдел — съобщи късо мъжки глас.
— Дежурният по смяна, ако обичате. — Макс беше благодарен, че не му се налага да комуникира с автоматичен секретар.
— Мога ли да й кажа кой се обажда?
— Макс Колингуд. От „Съндаун Авиейшън“.
— Изчакайте така, господин Колингуд.
Паузата този път беше дълга и на два пъти го успокояваха, че дежурният след малко ще говори с него. После отново познат глас:
— Здрасти, Макс.
Макс лично познаваше повечето от старшите служители по въздушно движение в Гранд Форкс. Това беше Мери Хопкинс — бивш вицепрезидент на Въздухоплавателната асоциация на Дакота. Беше висока, тиха, непредубедена, омъжена за раздразнителен счетоводител на фондова борса.
— Мери — каза той в слушалката, — знам, че си заета.
— Няма нищо. Какво мога да направя за теб?
— Има два пристигащи чартъра. Единият от тях може би каца в този момент. Другият — след малко.
— Добре — каза тя. — Виждам ги.
— Ще докарам два хеликоптера от „Блу Джей“ да вземат пасажерите. Ще ти бъда благодарен, ако можеш да организираш да останат заедно и да разрешиш пряк транзит.
— Искаш да оставя пасажерите в самолетите, докато не пристигнат хеликоптерите?
— Да. Изтегли ги някъде да не пречат, а аз ще се погрижа хеликоптерите да кацнат наблизо. Става ли?
— Макс…
Знаеше, че това представлява нарушение на обичайната процедура и че молбата му не й доставя удоволствие.
— Не бих поискал това от теб, Мери. Знаеш, че не бих. Но е важно. Заложен е човешки живот.
— Да няма нещо общо с онази история на границата?
— Да — призна той, — може да се каже, че има.
— Ще направя каквото мога — обеща тя. — Как да се свържа с теб?
Бил Дейвис представляваше сто и трийсет килограма човешка плът, натъпкана с нескривано желание за печалба, откровен житейски цинизъм и сухо чувство за хумор. Имаше четири развода зад гърба си. Неотдавна бе прекарал лека сърдечна атака, така че сега беше склонен да живее в минало време и да говори като че ли дните му са преброени.
Стените на офиса му бяха скрити под снимки на самолети и на пилоти. Подписана от самия Джон Уейн фотография охраняваше горния край на сложения в рамка лиценз на пилот.
— Радвам се да те видя, Макс — поздрави го Дейвис. — Вече повиках Джордж. Къде отиваме? — Той напълни чаша с кафе и му я подаде.
Макс я взе.
— На хребета — каза той.
Дейвис се намръщи.
— Онова място, от което се опитват да махнат индианците? Където е Националната гвардия?
— Не, не, няма никаква гвардия — побърза да го успокои Макс. — Само щатски шерифи. Искат да закрият проекта, а индианците не желаят да напуснат.
— Жалко, Макс. Не мога да изпратя никого там.
— Нека бъдат две хиляди, Бил.
— Значи наистина очакваш неприятности, нали така?
— Не очаквам, а просто нямам време за губене.
Хоръс проведе последния си разузнавателен полет малко след единайсет часа и се върна в командния пост. Първото, което направи, бе да се обади на Карл.
— Не е добре — каза той направо.
— Какъв е проблемът, Хоръс?
— Вятърът. Да изчакаме една нощ, Карл. Дай ни възможност да използваме димна завеса. Иначе там ще стане кървава баня. Много е открито.
— Не мога да го направя — отговори Росини.
— Дявол да го вземе, Карл! Толкова ли не може да се пропусне една нощ? Чуй сам… — и той вдигна слушалката, за да даде възможност на Росини да чуе със собствените си уши воя на вятъра. — За какво, по дяволите, е това бързане?
— Съжалявам, Хоръс — беше късият отговор. — Приключвай преди съмване. Не ме интересува какво ще струва.
— В такъв случай ще обработя защитните им прикрития, преди да позволя някой да стъпи на онзи връх. Но на сутринта ще имаш на главата си голям брой мъртви индианци. Това ли искаш?