Първият хеликоптер се вдигна и някой сложи ръка на рамото на Хоук, за да му помогне да влезе безопасно. После излетя и хеликоптерът на Дейвис и мина през диска на пълната луна.
Двата хеликоптера се извиха над терминала и се насочиха на север. Макс ги проследи с поглед. Лудост… Тези хора трябваше да се благодарят на Бога, ако не ги сваляха във въздуха.
Но той бе свършил работата си. Беше организирал нещата, бе натоварил хората на Уокър и сега най-сетне можеше да се прибере у дома си, да седне пред телевизора и да проследи края на историята.
Ревът на хеликоптерите едва се чуваше и след малко бе заглушен от звука на пристигащ реактивен самолет.
Прииска му се да пие една бира, преди да тръгне за дома, но никога не пиеше, когато му предстоеше да седне в кабината. И все пак тази нощ като че ли имаше право на едно малко изключение. Макс все още стоеше загледан в небето и се опитваше да вземе решение. И тогава отново чу шума на хеликоптерите.
Връщаха се.
Не след дълго видя сигналните им светлини.
Мамка му… А сега какво? Той изтича в коридора на терминала, намери телефон и позвъни в кулата. Минута по-късно разговаряше с Мери.
— Федералните — отговори му с една дума тя.
32.
Верният приятел е здрава защита.
Макс загуби известно време в убеждаване на Бил Дейвис. Предложи му повече пари — значително повече! — но Дейвис не пожела да бъде съблазнен и Макс не можеше да го вини. Човекът рискуваше да загуби лиценза си, а като нищо можеше да бъде даден и под съд, че се е противопоставил на заповедта на кулата да се върне.
— Има ли нещо друго, с което бихме могли да излетим? — попита загубил търпение Уилям Хоук, който през цялото време неспокойно бе премествал поглед от пасажерите към Макс и обратно, сякаш се безпокоеше, че хората могат да загубят търпение и просто да се махнат оттук.
— Не.
— Ами ти, Макс? — попита кротко Бен Марки. Способността на Бен да гарнира невинна насмешливост с безукорна честност — качество, донесло му славата на най-обичан водещ в тази част на Америка — веднага постави Макс в положение на отбраняващ се. — Ти нямаш ли авиокомпания?
— Не. „Съндаун“ реставрира и продава антични машини. Не сме превозвач.
Хоук погледна часовника си.
— Макс, трябва да има някакъв начин!
Но Макс вече съжаляваше, че не се бе качил в самолета си по-рано. Сега можеше да лети към Фарго.
И все пак… и все пак като че ли имаше алтернатива. Той отиде до редицата телефони и набра номера на Сейл. Натъкна се естествено на автоматичен секретар. Представи се и изчака тя да вдигне слушалката. Когато не го направи, позвъни в офиса й. Вдигна Бумър Клавис:
— „Тор Еър Карго“.
— Бумър, Макс е. Там ли е Сейл?
— Как я караш, Макс? — дружелюбно попита Клавис. — Мога да ти дам номера, на който ще я намериш. Тя е във Флорида.
Това беше краят.
— Кога се връща?
— Ами… май в сряда. В Тампа откриват авиомузей.
Макс не отговори.
— Почакай, Макс. Отивам да намеря номера.
— Не, няма смисъл. Номерът с нищо не може да ми помогне… — Макс изгледа с отвращение телефона, после огледа събралите се около него хора. Обикновена група от обикновени хора. Дванайсет мъже и една жена. Повечето на средна възраст. Спокойно можеха да бъдат взети за пътуващи до Маями туристи. Неотличими от другите в оживено място.
Само дето погледите им го фиксираха. Макс окачи слушалката.
— Нищо не мога да направя — съобщи той.
Висок, побелял мъж предложи да наемат коли.
— Няма да ни пуснат да минем — обясни Хоук. — Единственият начин е по въздуха.
Жената погледна Макс.
— Коя е Сейл?
— Тя притежава C-47. И е пилот.
— Какво е C-47? — не разбра Хоук.
— Товарен самолет. Надявах се да се съгласи да кацне на върха. Вече го е правила веднъж.
Единият от пътниците беше прикован в инвалидна количка. С компютърно синтезиран глас той попита:
— А ти не можеш ли да управляваш C-47?
— Аз ли? Не…
— Никога ли не си се издигал с него? — попита го строен висок мъж с брада.
— Не, летял съм — призна Макс. — Но не бих могъл да го приземя на онзи връх.