— Я, тя била в много добро състояние — отбеляза Стел. — За нещо заровено.
— И ти ли го забеляза? Добре, виж сега, искам от теб да разбереш кой е изработил проклетото чудо. На нея няма никаква идентификация. Разпрати по факса тези снимки, опитай производителите, търговците и вносителите. Направи справка и в бреговата охрана. Все някой ще трябва да може да ни светне.
— И защо се интересуваме? — попита тя.
— Интересуваме се, защото сме любопитни. Защото шефът ти иска да знае какво, по дяволите, става тук. Ясно ли е?
— Да. Кога искаш резултата?
— Веднага. Уведомявай ме за всичко, което научиш. — Той се върна в своя офис и се опита да се свърже с Морли Кларк в щатския университет „Мурхед“.
— Професор Кларк е в час — уведоми го записаният му глас. — Чувствайте се поканени да оставите съобщение за него след звуковия сигнал.
— Обажда се Макс Колингуд. Морли, пращам ти по факса няколко снимки. Става дума за яхта, на чийто борд има надпис. Ако успееш да идентифицираш езика или, дай Боже, да ми направиш превод, ще ти бъда благодарен.
Еверет Грендъл лично излезе да посрещне Ласкър и да го покани в кабинета си.
— Видях яхтата ти онзи ден, Том. Голям късметлия си, това ще ти кажа. — Ев изглеждаше преждевременно набръчкан — той самият и дрехите му.
— Точно това ме води тук — кимна Ласкър.
— Какво става? Чия е тази яхта?
— Не знам.
— Хайде, Том. Някаква представа все имаш.
Кабинетът на Ев беше буквално натъпкан със стари издания на юридически монографии, дипломи в рамки и снимки, повечето от които изглеждаха направени по време на мандата му като околийски прокурор. Специално внимание бе обърнато на фотографията на Ев и сенатор Байрън Глас от миналогодишното честване Деня на независимостта — тя бе поставена на видно място върху бюрото му.
Ласкър седна.
— Ев — каза той, — имам потенциален клиент.
— За яхтата?
— Да. Моя ли е, за да я продам?
Ев кимна, но тъмните му очи казваха „не“. Свали очилата си и избърса лещите със смачканата си кърпичка.
— Малко е трудно да се каже — въздъхна той.
— Намерих я на моя земя. Това би трябвало да я направи моя, не е ли така?
Ев погледна скръстените си в скута му ръце.
— Том, ако оставя колата си в двора ти, тя твоя ли ще стане?
— Не. Но това, за което говорим, беше заровено.
— Да — Ев обмисли казаното, сякаш го чуваше за пръв път. — Ако реша да скрия фамилните сребърни прибори за хранене, като ги заровя в задния ти двор, те твои ли ще станат?
— Не знам — объркано призна Том, — предполагам… предполагам, че не.
— Обаждал ли ти се е някой? Питам те, предявявал ли е някой пред теб претенции за собственост върху яхтата?
— Не. Никой.
— Направил ли си разумно необходимото, за да установиш чия собственост е?
— Това мое задължение ли е?
— А на кой друг? Слушай, ние нямаме основание да изключваме възможността да е крадена. След което крадците я заравят на твоя земя. Без значение по каква причина. В този случай тя остава притежание на първоначалния й собственик. — Ев беше внимателен човек — олицетворение на предпазливостта. Гордееше се с това, че никога не бе изказвал убеденост в нещо, преди да събере всички налични факти. Което на практика означаваше, че той никога не беше на страната на мнозинството. Още по-малко в опозиция. — Въпросът тук, така както аз го виждам, опира до намерението. Била ли е собствеността съзнателно изоставена? Ако е станало така, тогава мисля, че претенциите ти за собственост имат основание. И вярвам, че подобни претенции могат да бъдат успешно защитени в съда, ако се наложи. Ако някой възрази.
— Че кой може да възрази?
— Е, трудно е да се каже определено. Но примерно някой роднина може да заяви, че собственикът не е бил с всичкия си в момента, когато е изоставял яхтата. Фактът на заравянето би могъл да се интерпретира като сериозен аргумент в тази насока.
— Тогава как мога да стана законен собственик?
— Нека проуча казуса, Том. Междувременно би ни помогнало, ако разберем при какви обстоятелства тя се е оказала там, където си я намерил.