— Джефри Армбрустър — представи се той, когато му отвори Ласкър. — Данъчна служба — и той извади служебната си карта с ловкостта на фокусник.
Ласкър преглътна с труд.
— Проблем ли има? — дрезгаво попита той.
— Не, не — успокои го Армбрустър. — Няма никакъв проблем.
Ласкър отстъпи навътре, Армбрустър му благодари с кимване и влезе.
— Студен ден — подметна Том, макар по местните стандарти изобщо да не беше студено.
— Да. Да, наистина — съгласи се Армбрустър и разкопча палтото си. — Разбрах, че неотдавна щастието ви се е усмихнало, господин Ласкър.
Данъчни усложнения. Тази мисъл даже не му бе хрумвала.
— Яхтата ли имате предвид?
— Именно — потвърди Армбрустър. Погледите им за миг се срещнаха. Нещо подсказа на Ласкър, че този човек не изпитва удовлетворение от работата си. — Да, за нея става дума. Започнали сте процедура по узаконяване на собствеността си върху нея.
Том предложи с жест да седнат край масичката за кафе.
— Така е — призна той. — Започнах.
— Ако това се случи, господин Ласкър, трябва да сте наясно, че тази придобивка ще бъде облагаема с данък като обикновен приход.
— Колко?
— Не бих могъл да кажа сега. Първата стъпка в процеса е оценката. — Той отвори куфарчето си. — Ще ви помоля да попълните тези формуляри — и ги подбутна през масичката към него. — Ласкър безпомощно изгледа документите. — Няма нищо бързо — успокои го Армбрустър. — Но ако яхтата бъде узаконена на ваше име, от вас ще се очаква да внесете определена сума. — Държавният служител му подаде визитната си картичка: — Обадете ми се, когато ви е удобно и ще бъда щастлив да ви консултирам.
Отвън в коридора се разнесе шум: Джини бе включила пералнята и къщата се разтресе.
— Изненадан съм — неохотно си призна Том, — че толкова бързо се оказахте в течение на нещата. Защото дори не бях започнал да мисля за данъци.
— Такава ми е работата, господин Ласкър.
В поведението на този човек се долавяше някаква тъга. Ласкър неволно се запита какво ли е да имаш работа, която предполага ежедневна конфронтация с някого.
— Кафе? — попита го той.
По лицето на Армбрустър се изписа изражение на приятна изненада.
— Да — каза той. — Ако е готово. Не бих искал да създавам излишни неприятности.
— Какви неприятности…
Данъчният инспектор го последва в кухнята, където към тях се присъедини и Джини. Тя зареди кафеварката и извади черешов кейк. Армбрустър изрази възхищението си от дома им.
— Баща ми го е построил — гордо обяви Ласкър. — Аз бях на дванайсет.
Къщата беше просторна, подът бе дъсчен, имаше голяма опасваща я почти от всички страни веранда и всичко навсякъде бе застлано с дебел мокет, който Джини бе купила в Сейнт Пол. Дневната бе с таван като в катедрала — конструктивно решение, доста необичайно за суровия им климат. Седяха близо час и разговаряха за яхтата. Според Армбрустър откриването й само на километър и половина южно от границата не било случайност.
— Някой е опитал да се измъкне — подхвърли той, но така и не уточни какво има предвид.
В крайна сметка разговорът се завъртя към работата на Армбрустър.
— Хората обикновено доста се притесняват, като разберат къде работя — сподели той впечатлението си и извинително се усмихна: — Затова жена ми не го казва на никого.
Данъчните агенти нямат приятели, помисли си Ласкър. Освен сред другите данъчни агенти.
— Към никой друг не се отнасят толкова несправедливо — продължи Армбрустър, — както към данъчния инспектор. Винаги си е било така. Но, за Бога, ние сме хората, на които се е крепяла Римската империя. Впрочем и всичко останало, което има някаква стойност.
На лицето му само за миг се изписа притеснение. После той им благодари за вниманието, прибра си куфарчето, взе си палтото, сбогува се официално и излезе.
Буквално няколко минути след заминаването му пристигнаха Макс и Ейприл Кенън. Макс я представи, но жената беше неспособна да откъсне поглед от яхтата.
— Искате ли да я разгледате отблизо, доктор Кенън? — предложи Джини.
— Много ви моля. И наричайте ме Ейприл, ако обичате.
— Какво става? — осведоми се Ласкър. — Какво сме открили?