Сега, когато им предстоеше да излетят по обратната отсечка, тя беше твърде възбудена, за да мисли за самолета, така че се качи, без да промърмори нищо. Макс започна маневрата за излизане на пистата, разговаряйки с Джейк Торалдсън, началник на летището във Форт Мокси и въздушен диспечер. Джейк беше в офиса си.
— Макс? — проговори тя.
Той обърна самолета срещу вятъра.
— Да, Ейприл?
— Бих искала да хвърля поглед на нещо. Може ли да прелетим над фермата на Ласкър?
— Разбира се — отговори Макс и направи справка с Джейк. Въздушното пространство над фермата бе чисто. — Какво искаш да видиш?
— Не съм сигурна — призна си тя.
Когато се вдигнаха във въздуха, той изравни на хиляда метра и се насочи на запад. Небето бе започнало да посивява. Челният вятър беше силен, а прогнозата на времето обещаваше за късния следобед още дъжд, може би дори и суграшица. При обичайните метеорологични условия за този район това означаваше дъжд по границата и сняг на юг.
Нивите под тях бяха потънали в сумрак и изглеждаха свити страхливо под свирепия вятър. Тук никой не се занимаваше със земеделие през зимата и собствениците заминаваха по вилите си из по-гостоприемните географски ширини или се отдаваха на любимите си занимания през лошия за работа сезон.
Невъзможно бе да определят точно къде минава границата на имота на Ласкър.
— Всичко северно от магистралата в продължение на няколко километра е негово — обясни Макс. Обичайната практика тук бе домовете да се строят приблизително в центъра на обширните имения. Но когато бащата на Ласкър бе решил да построи дома си наново, той бе избрал за място площадка в югозападния край, недалеч от магистралата и в сянката на хълма, в чийто склон Том се бе натъкнал на яхтата. Идеята, която бе ръководила избора му, бе съвсем проста: поне малко завет от ледените ветрове, бръснещи над прерията.
Зад хълма земята отново се спускаше и равнината продължаваше чак до Пембина.
Веригата представляваше гръбнак от хълмове, възвишения и зъбери. За разлика от околната земя, този терен почти не беше култивиран. Върховете белееха от сняг и впечатлението от въздуха бе, че под тях се извива стена с неправилна форма. Тук-там по билото се виждаха единични къщи, свързани с тесни черни пътища, които стигнаха чак до шосе 32, успоредно на източния склон на веригата.
— Преди десет хиляди години — проговори Ейприл, — щяхме да летим над вода. Езерото Агаси.
Следвайки указанията й, Макс зави над хребета на планината и пое на юг. Тя надничаше ту от едната страна към склоновете, ту от другата към долината, простираща се до самия хоризонт.
— А къде е минавал другият бряг? — попита Макс. — Източният.
— Някъде към Горското езеро — отговори замислено тя. — Далеч оттук.
Макс се опита да си представи как ли бе изглеждал светът през онези времена. Унила шир от влажна тишина в по-голямата си част. Над която са летели канадски гъски.
— Всичко е продължило само някакви си хиляда години — дообясни Ейприл, — буквално мигване в геоложки смисъл на думата. Но езерото наистина е съществувало. Това, над което летим сега, е представлявало дъното му. Поради тази причина Том се хвали с най-добрата пшеница в света.
— И какво се е случило после? — поинтересува се Макс.
— Глетчерите, които го образували, се изтеглили. В един момент северният му бряг буквално се разтворил. — Тя сви рамене: — И водата се източила.
Навлязоха в зона на лек дъжд.
— Част от него все още е тук — продължи Ейприл. — Имам предвид Горското езеро, разбира се. Както и езерата Уинипег и Манитоба. А също и много от езерата в Минесота.
В съзнанието на Макс се стрелкаха картини на прерия, през която се носи водна стена, заливаща под себе си Форт Мокси и Нойес на север, Халок покрай шосе 75, и стигаща чак до Гранд Форкс, Тийф Ривър Фолс и Фарго на юг.
— Доказателствата са под земята. Вкаменелости на ракообразни, следи от планктон и какво ли още не. — Погледът й се зарея. — Кой знае, някой ден може и да се върне. През следващия ледников период например.
В този миг Макс най-сетне се досети.
— Мислиш, че яхтата има отношение към езерото, нали?