— Не — отсече Ласкър.
— Добре. Ще измислим нещо отвън. Ще го нагласим отзад, сред дърветата. Няма да се вижда.
Те си стиснаха ръце с домакина, отвориха вратата и погледнаха навън. Имаше към двайсетина посетители, а в същия момент пристигнаха и две нови коли.
— Ето, виждаш ли какво имам предвид? — обади се Чарли.
Ейприл поднесе пакета на светлината от прозореца.
— Така, тук имаме няколко влакна, взети от въжетата за акостиране. Влакната всъщност са дървесина. При това от смърч. — Тя му подаде плоското пакетче.
Макс го взе и на свой ред го вдигна така, че през него да минава светлината от прозореца. Присви очи и се взря.
— Добре, какво ни казва това? Та тук изобщо няма смърчове.
— Вече няма. Но е имало. И то са били доста често срещани, за твое сведение.
— Кога?
— Когато е съществувало езерото.
Бяха в ресторант. Макс се заслуша в приглушените разговори и подрънкването на приборите.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм.
Вътрешностите на Макс се свиха. Появи се сервитьорката и той си поръча „Сийзър салад“2, вместо „Клъб-сандвич“3, както си бе намислил.
— Значи казваш, че имаме работа с яхта на десет хиляди години?
Ейприл видимо се поколеба.
— Не бих искала да прибързваме с изводите, Макс. Засега нека се придържаме стриктно към фактите. Те, както знаеш, са следните: първо, яхтата не е прогнила, ръждясала или захабена, въпреки че е стояла дълго под земята; второ, въжетата за привързване в хамбара на Ласкър някога са били в контакт с парче дърво, отсечено от смърч, а дървото, от което идват тези власинки дървесина, е било живо преди десет хиляди години.
— Но яхтата… — запъна се Макс, — тя изглежда като нова.
— Тази яхта, Макс, винаги ще изглежда чисто нова. Можеш да я закопаеш обратно в земята и да я извадиш, за да отпразнуваш на нея шейсетия си рожден ден, а тя ще изглежда точно както изглежда днес.
— Това ми звучи невъзможно.
Ейприл кимна.
— Знам. Виж, имаме работа с нещо непонятно за нас, нещо извън житейския ни опит. Но това обстоятелство не го прави ирационално. — Тя сниши глас: — Не съм напълно сигурна какви алтернативни обяснения могат да свържат в едно фактите. Възрастта на власинките не подлежи на съмнение. Нито състава на мострите от материала. Според мен… имало е някой тук. Някой, който още преди много години е разполагал с технология, позволяваща му да плава с яхта по езерото Агаси. Най-сетне някой, който е привързвал яхтата поне веднъж за дърво или на пристан.
— И кой е бил този някой? — попита безпомощно Макс. — За НЛО ли става дума? Или за нещо друго? — Донесоха им чашите с диетична кока-кола. Макс смукна през сламката и се опита да подреди мислите в главата си. — Не, не мога да разбера тази работа — призна объркването си той. — Нека приемем за минута, че си права. Какво означава това? Означава ли, че тук е имало хора, дошли от чужд свят, за да плават с яхта? Искам да кажа, можем ли сериозно да твърдим такова нещо?
— Това изобщо не е невъзможно. Погледни на картината глобално, Макс. Тъй като тя е голяма. И знаеш ли защо? Запитвал ли си се колко плавателни езера има примерно в радиус от двайсет светлинни години? Агаси трябва да е изглеждало като много привлекателно място за маса туристи. — Тя се усмихна. — Виж, нека се въздържим от предположения и се концентрираме върху онова, което знаем. А знаем, че разполагаме с изкуствено създаден елемент, уникален в нашия свят.
— И откъде знаем това? — попита Макс.
— Аз го гарантирам.
— Добре, гарантираш го ти. Ейприл, ще ме извиниш, но само допреди два дни нямах представа коя си ти. Не се обиждай, но възможно е и да бъркаш.
— Добре, може би. Междувременно, Макс, помисли върху следното: ако случайно знам за какво говоря, тази яхта е буквално безценна. — Тя осъзна, че говори високо, наведе се към него и отново сниши глас: — Виж, разбирам, че ти би искал да получиш независимо потвърждение на моите твърдения, но за себе си знам, че такова не ни е необходимо. Второ мнение означава втори химик. Аз обаче държа да запазим тази тайна за нас колкото може по-дълго. Защото, Макс, ако не си го разбрал, нека ти го кажа: ние седим върху монументално откритие и не след дълго ще се гледаме върху корицата на списание „Таим“. Ние — ти, аз, Ласкърови. — Тъмните й очи блеснаха от възбуда. — Но има още една причина все още да не се говори много за това.
2
Листа маруля, върху които обикновено се подреждат парчета риба, покрити със специален сос със специфичен вкус. — Б.пр.