И бяха станали близки приятелки.
По тази именно причина Лиса не се изненада, когато Ейприл й позвъни и й каза, че иска да се видят. Но интересът й значително нарасна, когато приятелката й отказа да съобщи причината за исканата среща.
На следващия ден Ейприл се появи в компанията на невзрачен индивид, който се мъкнеше след нея.
— Лиса — каза тя, — запознай се с Макс Колингуд.
Двете жени се познаваха достатъчно добре, за да си губят времето в разговори без съдържание, така че Ейприл набързо обясни какво се бе случило във фермата на Том Ласкър. Когато свърши, Лиса се замисли, преди да каже нещо.
— Сигурна ли си? — попита тя накрая. — Че не е някаква измама?
— Няма грешка. И за никаква измама не може да става дума — твърдо заяви Ейприл, плъзна обикновен жълт плик на масата, отвори го и извади от него купчина снимки. Снимки на яхтата. На вътрешността. Отвън. На платната. Фотоувеличения на фалшборда. На надписите.
— Наистина изглеждат странно — съгласи се Лиса. — И казваш не са на нито един познат език?
— Не успяхме да го идентифицираме — потвърди Ейприл. Лиса продължаваше да разглежда снимките, но мислите й бяха насочени към Ейприл. Току-що научената информация бе толкова изключителна, че тя се поколеба в преценката си за своята стара приятелка. Досещаше се какво следва и се питаше дали всичко това не е някакъв номер за измолване на пари. Ейприл беше неспособна на това, но Колингуд…?
— И до какви заключения стигна? — попита тя. — По какъв начин може да се обясни наличието на този елемент?
Ейприл измъчено се усмихна на въпроса, който терзаеше и самата нея.
— Запознах те с фактите. Всичко извън тях е игра на предположения. Не разполагаме с обикновено обяснение.
— А можеш ли да ми предложиш необикновено?
— Не по-добро от това, за което би се досетила сама.
Лиса кимна, върна се при бюрото си и извади чековата си книжка.
— Какво ще предприемеш оттук нататък?
— Искаме внимателно да огледаме околността. Да видим дали там не е заровено още нещо.
— Какво ти е необходимо за целта?
— Металотърсач. Можем да наемем подходящ за добра цена.
— И какво очаквате да намерите? Още една яхта?
— Може би — отговори Макс.
— Но вие вече разполагате с една. Разбирам, че две е по-добре от една, но не схващам по какъв начин втората би ви помогнала да научите повече.
— Може да има останки — подхвърли Ейприл.
— А… След десет хиляди години? Част от които във водата? Бих се изненадала. Според мен по-добре ще е да се замислите къде ли са се отбивали те, за да си купят хотдог.
Младата химичка се наведе и погледите на двете жени се вплетоха.
— Лиса, те са дошли тук по някакъв начин. И не можем да отхвърлим възможността, че по някаква причина така и не са се върнали.
В кабинета се възцари такава тишина, че Лиса чуваше дишането на всички.
— Колко ви трябват?
Когато екипът на „Геотек“ пристигна с металотърсача, който се оказа по-скоро радар за подземно сондиране с електромагнитни вълни, Макс вече ги чакаше. Той и семейство Ласкър смятаха, че ако под земята има нещо интересно, едва ли не веднага ще го намерят. И ако не намерят нищо, това ще сложи край на нещата.
На Макс не му харесваше да бъде замесен в налудничав екшън с НЛО. Това не можеше да се отрази добре на имиджа на „Съндаун Авиейшън“, така че взе решение да си трае и да не надига много глава. Но от друга страна, ако все пак имаше нещо, не можеше да се изключи, че медиите ще се постараят да го отразят по подобаващ начин, а кой знае… на дъното на историята можеха да се окажат и пари.
Екипът на „Геотек“ се състоеше от трима души, които работеха в голям микробус с пясъчен цвят. Шефът беше енергична и доста прецизна в приказките и действията си млада жена, на която работният комбинезон стоеше като излят. Казваше се Пеги Мур и първите думи, с които се обърна към Макс, бяха какво ще търсят.