Ейприл обаче нямаше на кого да се облегне. Винаги се бе смятала за твърда като камък, неспособна да бъде увлечена от страсти или заблудена от амбиции. Все пак и тя като Макс искаше да се подсигури с второ мнение, по възможност на някой от експертите в тази област. Но залогът бе необикновено висок и тя добре разбираше рисковете на предварителното разкриване: тежката артилерия щеше да се намести на нейно място и за Кенън повече никой никога нямаше да си спомни.
Искаше й се да поговори с някого. Ласкърови, които бяха в центъра на може би най-голямото откритие на всички времена, бяха така устроени, че гледаха на цялата история с равнодушие, което я вбесяваше. Не че не ги интересуваше, точно обратното, откриващите се възможности определено им се струваха интригуващи, но живецът в тях отсъстваше. Сетеше ли се за Том Ласкър, в главата й изникваше следната картина: казват му, че в нивите му е катастрофирало НЛО и че трябва да отиде да го види и той се съгласява, но заявява, че първо трябва да нахрани конете.
Макс беше по-различен. Нямаше друг избор, така че по време на трудния период на чакането именно той се превърна в основната й опора.
Двамата негласно се придържаха към подхода да обсъждат най-вълнуващите възможности по най-заобиколен начин: шегувайки се относно ефекта, което едно или друго би имало върху собствения им живот. Ейприл му описваше снимката, която щеше да се появи на корицата на „Тайм“: Макс слиза от кабината на „Светкавицата“ с небрежно разкопчано пилотско яке, а отдолу се вижда надпис „Мъж на годината“.
А той обичаше да разсъждава за присъждането на Нобеловата награда на жената, подарила на света доживотната гаранция на автомобила.
Междувременно дните се точеха без никакъв съществен резултат и Макс малко по малко започна да смята, че мечтите им са били необосновано дръзки. Ейприл изтъкваше, че идеята за търсенето е била по принцип изстрел в тъмното и че дори да не намерят нищо друго, те вече разполагат с безценен предмет.
— Човешката история е променена веднъж завинаги — заяви тя един път, допълвайки, че вече е написала научен доклад, разкриващ естеството на находката. — Но аз ще го публикувам едва след като се уверя, че там наистина няма нищо повече. Защото последното, което искаме, е нашествие от търсачи на съкровища.
— Съгласен съм — отговори Макс. Двамата седяха на масичка в малко ресторантче в пазарен комплекс на пресечката на двете междущатски магистрали във Фарго. Бяха си разделили пица с пеперони. — Но ако там все пак е скрито още нещо, какви мислиш са шансовете ни да го открием?
Ейприл затвори очи, за да се концентрира.
— Нищожни. Дъното на онова езеро е необятно. — Тя изсипа пакетче изкуствен подсладител в кафето си. — Говорим за значителна част от територията на САЩ и Канада. Ако ще фантазираме, защо не допуснем, че може да има нещо дори тук — и тя посочи пода под краката им. — Районът на Фарго също е бил под вода и то не за кратко. Кой знае?
Макс замислено изгледа теракотените плочки.
— Чудя се колко ли струва яхтата?
— Ако действително се окаже онова, което се надяваме да е, тя просто няма цена — отговори Ейприл, загледана в една млада майка, опитваща се да балансира с разплакано дете и няколко торбички с продукти в ръцете. — Искрено се надявам да можем да дадем отговори на някои от тези въпроси. Но не мога да се отърся от страха, че в крайна сметка ще се сблъскаме със загадка, която никой никога няма да успее да разреши.
— Ще бъде хубаво — замечтано каза той — да намерим нещичко, което да ни помогне да определим кой е бил собственика на яхтата.
— Останки — въздъхна тя. — Трябват ни останки — изражението на лицето й бе толкова напрегнато, че две деца, които минаваха с балони покрай тях, се загледаха в нея. — Виж… Те са изоставили яхтата. Това подсказва, че се е случило нещо необичайно… Буря. А може да са били нападнати от местните жители.
— Или — допълни Макс, — нещата са се развили така, че изобщо не са се върнали да си я приберат.
— Яхтата е прекрасна — отбеляза Ейприл. — Аз поне със сигурност бих си я взела, ако си тръгвам обратно. Никак не би ми се искало да я захвърля тук. Не, според мен най-вероятно се е случило нещо извънредно. — Тонът й омекна и погледът й се зарея в далечината. — О, Макс, просто не знам… Защото има нещо, за което можем само да се надяваме. — Тя отхапа парче пица и нарочно дълго го дъвка, преди да каже онова, което я вълнуваше: — Ако се е развила кризисна ситуация… има сериозна вероятност средството им за транспортиране все още да е някъде тук.