Десет минути по-късно, все в южна посока, навлязоха в тесен каньон.
— Хребетът Джонсън — обясни късо Ласкър.
Стените на каньона бяха скалисти и почти отвесни на юг и на запад. Северният изглеждаше по-полегат. И подобно на дъното на каньона, бе скрит под гъста гора. Край пътя имаше двама мъже, които сечаха дърва за огрев и ги подреждаха в каросерията на пикап.
В началото си каньонът беше широк към двеста метра, а на дълбочина стигаше два пъти повече. Към задната стена се стесняваше с около една трета. От магистралата се отделяше път към него. Мушваше се сред дърветата и изкачваше северния склон по острите завои на серпантина, от която можеше да ти се завие свят.
Ласкър отби и спря. Слънцето залязваше към билото на западните хълмове, които бяха по-ниски с двайсет до трийсет метра от тези на изток.
— Докъде е стигало нивото на водата? — попита той.
— Зависи за кой период говорим. Доколкото ми е известно, никога не е било достатъчно високо, за да може южната страна да се използва за пристанище. Но в продължение на достатъчно дълго време е било възможно да акостираш ето там — и Макс посочи към задната стена, — да се привържеш към пристана и да слезеш на сушата.
Ласкър присви очи в посока на залеза. Ято птици, твърде далеч, за да ги разгледа добре, кръжеше над върха.
— Може — съгласи се той. — Мисля, че тази земя принадлежи на индианците.
Правната кантора на Арки Редфърн се намираше в една административна сграда в периферията на Кавалиър — там, където бе и седалището на градската управа. От едната й страна се намираше кабинетът на зъбен ортопед, от другата — офисът на финансов консултант. Зданието бе облицовано с плочи в пастелно сиво и предоставяше може би двайсетина места за паркиране, около половината от които бяха вече заети, когато пристигна Ласкър и избра клетка, непосредствено до място, запазено за инвалиди.
Във фоайето седеше делова млада жена, която ги посрещна с вдигане на поглед от екрана на компютъра.
— Добър ден, господа — каза тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Изслуша ги, записа си имената им и вдигна слушалката на телефона. Петнайсет минути по-късно ги въведоха в офис, където мебелировката се състоеше от махагоново писалище, кожена гарнитура и няколко библиотечни шкафа със стъклени вратички. На три от стените имаше дипломи и сертификати в рамки, единствено тази зад писалището бе запазена за окачения на нея ловен лък и ветрилообразно разположените около него пет стрели.
Арки Редфърн беше строен млад мъж в сако от сив туид. Ръстът му бе над средния, имаше тъмни очи, медночервена кожа и гъста кестенява коса. Току-що завършил адвокат, помисли си Макс. Редфърн излезе да ги посрещне през вътрешна врата, поздрави Ласкър с естествена фамилиарност, зададе задължителните въпроси за семейството му и стисна ръката на Макс.
— Така-а — започна той, когато седнаха да разговарят по същество, — и какво точно искате да правите на хребета Джонсън, господа?
Както се бяха споразумели, за обясненията отговаряше Ласкър.
— Бихме искали да получим разрешение да проведем изследване на терена с металотърсач. Интересуват ни заровени предмети с изкуствен произход.
Адвокатът наклони глава, сякаш се съмняваше, че е чул правилно.
— Така ли? И защо? Какво очаквате да намерите там?
— Става дума за оглед от най-общ характер — отговори Ласкър. — Искаме да видим дали там изобщо има нещо. И сме предварително съгласни да не правим никакви разкопки.
Редфърн извади от вътрешния си джоб очила и внимателно ги нагласи на носа си.
— Защо не ми кажете направо какво ви интересува там? Още една яхта ли очакваш да намериш, Том?
Ласкър погледна Макс.
— Интересуват ни места с определени характеристики в район със значителна площ, господин Редфърн — отговори Макс. — Човек никога не е сигурен какво може да открие под земята.
Ласкър изобрази беззвучно с устни: „Довери му се“ и Макс въздъхна. Да се довериш на адвокат? Безумната идея въставаше срещу някои от принципите, с които беше закърмен.
Редфърн видимо не бе удовлетворен от обяснението на Макс. И показваше с поведението си, че очаква нещо повече.