Излязоха от микробуса и се загледаха в земята под краката си, сякаш можеха да разберат със силата на волята какво лежи там долу. През нощта бе паднал сняг, но вятърът беше духал цял ден и бе измел платото. Слънцето бе залязло преди малко и температурата рязко падаше.
Тракторът кръстосваше недалеч от тях, търсейки други предмети. Периодичното форсиране на двигателя му режеше застиналия въздух. Далече долу чифт фарове следваха извивките на шосе 32. Сгъстяващият се мрак се разкъсваше само от светлините на две фермерски къщи. Около тях бързо се стъмваше и зоната на видимостта се скъсяваше с всяка следваща секунда.
В този миг Ейприл го изненада. Хвана го подръка и го отведе по ръба на пропастта встрани от Мур.
— Каналът… — прошепна тя. — И ти ли мислиш същото? Той кимна.
— Бил е за яхтата.
Ейприл потръпна от обзелата я възбуда.
— Мисля, че този път улучихме право в центъра.
— Съгласен съм.
За кратко никой не каза нищо повече. Макс се опияняваше от обзелите го чувства.
— Дали индианците ще се съгласят да копаем тук? — попита го тя.
— Естествено. Нали и те ще спечелят от това.
Двамата се обърнаха с гръб към вятъра и се загледаха в пропастта.
— Не ми харесва идеята да поставяме всичко на основата на понятия като печалба и загуба — каза след малко Ейприл. — Бих искала просто да можем да влезем там, без никой да разбере. Но едва ли ще бъде възможно — оформя се грандиозен проект.
Макс беше съгласен.
— Разкопките няма да бъдат никак лесни. Това нещо е много по-голямо от яхтата. — Камъчетата под краката му изскърцаха. — Питам се дали не е по-разумно да изчакаме до пролетта.
— Не — отсече Ейприл и мускулчетата на челюстите й заиграха. — Никой не може да ме накара кротко да си седя на ръцете шест месеца, ей така. Няма никакъв проблем да съберем цяла малка армия от доброволци за нула време. Когато покажем на Лиса какво сме намерили, тя с готовност ще ни финансира. С това няма да има никакъв проблем. — Ейприл се сгуши зиморничаво в палтото си. — Можем да разлепим обяви в Университета на Дакота и ще намерим колкото искаме студенти-работници. Да не ти обяснявам колко много хора във Форт Мокси, Валхала и Кавалиър просто няма какво да правят по това време на годината. Убедена съм, че с лекота ще съберем работна група. Но първата ни задача е да изкачим тук на високото необходимото ни тежко оборудване. — Очите й блестяха. — Какво мислиш, Макс? Ще стане ли?
Цялото й същество излъчваше топлина и мекота. И някаква уязвимост. Подобно на Макс и тя не искаше да възлага прекомерно големи надежди, преди да са разбрали със сигурност.
— Не знам — призна си той.
На изток долината на Ред Ривър се простираше чак до звездите.
Лиса Ярбъроу бе прекарала прекрасна вечер с половин дузина приятели. Бяха гледали мюзикъла „Котки“ и след това бяха отишли в скъп тайландски ресторант. Наближаваше един и половина през нощта, когато тя паркира в гаража си. Влезе у дома, заключи отвътре вратата и провери кой я бе търсил по телефона.
Чу гласа на Ейприл: „Обади ми се, когато можеш“.
Поколеба се дали да не изчака до сутринта, но нещо в тона възбуди любопитството й.
Ейприл вдигна слушалката на второто позвъняване.
— Какво намерихте? — попита Лиса.
— Нещо е заровено на хребета. Не знаем още какво е точно, но не би следвало да бъде там.
— Има ли отношение към яхтата?
— Едва ли има начин да се разбере, преди да сме го изкопали. Не искам да давам голословни обещания. Кой знае дали в миналото някой не е решил да копае там силоз. Наистина не знам. Но е голямо. И кръгло. Лиса, трябва да имаш предвид, че аз повече не мога да бъда обективна на тази тема. Но знай, че настоящите собственици притежават тази земя от 1920-а насам. И казват, че там просто няма как да има каквото и да било.
— Добре, разбрах. От колко имаш нужда?
Посветените в загадката бързо възприеха навика да измислят прозаични обяснения за съществуването на ротондата. В края на краищата имаше маса неща, която тя можеше да представлява. Санаториум за хора, които търсят спокойствие. Правителствено изпитателно съоръжение за нещо. Потънала в забвение тренировъчна база, примерно на Националната гвардия. Но имаше принципна разлика между това, което говореха, и онова, което си мислеха.