Макс пое ангажимента да откара горе парна земекопна машина. Вечерта, преди наетата строителна компания „Северната кралица“ да започне работа, Макс, Ейприл и Ласкърови се събраха край коледната елха в „Прерийната шхуна“, в тон с празничното настроение на сезона, което за тях беше свързано най-вече с успешния завършек на Максовите търсения на пристана. Духът им бе приповдигнат и от поздравленията на племенния председател, които Редфърн бе положил усилия да им предаде.
Седяха на масата в ъгъла и наблюдаваха двойките, полюшващи се в ритъма на Бък Клейтън, който умоляваше: „Не ме ритай, когато съм паднал, бейби“. Музиката разчувства Макс и го направи едновременно сантиментален, самотен и щастлив. Много вино, помисли си той.
Мъж, когото досега не бе виждал, покани Ейприл на танц и тя усмихнато прие. Беше рус и симпатичен. Около трийсетте.
— Казва се Джак — съобщи му Ласкър. — Работи в депото.
Макс се подразни от това, че Ейприл откровено се наслаждаваше.
Най-важното, сподели тя с него след няколко минути, е, че каквото и да се случи на хребета, те все още разполагат с яхтата. Която според нея представлява неопровержимо доказателство за съществуването на по-висша технология.
— Но — допълни Ейприл, — не ме сдържа да погледна отблизо какво има в ротондата. — Очите й блестяха.
Когато Макс небрежно попита Том Ласкър какво смята да прави с яхтата, едрият мъж се изненада от въпроса му.
— Ще я продам, разбира се — отговори той. — Веднага щом добия представа колко би могла да струва.
— Но тя е безценна! — възропта Ейприл.
— Не за дълго — каза той. — И честно казано, бих искал да се отърва от дяволското нещо колкото може по-скоро.
Думите му шокираха Ейприл.
— Защо? — смаяно попита тя.
— Защото ми писна от циркаджийската тента и тъпите тениски. Уморих се да слушам, че не правя достатъчно за града. Не, наистина ще я продам при първа възможност.
Макс изпитваше гордост от мисълта, че може би предстои да се окаже, че е имал пръст в откриването на истинско НЛО. Представяше си как развежда президента по палубата на кораба. Това е навигационната система, господин президент. А ето тук, да, точно там, е стартовият механизъм на междузвездния двигател. Не, едва ли щеше да бъде междузвезден двигател. По-вероятно бе да е свръхсветлинен или примерно… квантов? По наша оценка полетът до Алфа Центавър би отнел единайсет денонощия при крейсерска скорост. Да, това изречение той би произнесъл с голямо наслаждение.
Очакваше, че ще бъде направен телевизионен филм и се питаше на кого ли ще поверят ролята на Макс Колингуд. Трябваше да е човек едновременно твърд и раним. Представяше си своето име в списъка на най-знаменитите ергени, поддържан от списание „Ескуайър“. Виждаше се интервюиран от Лари Кинг (питаше се дали ще се притеснява пред обективите на камерите). Ако нещата се развиеха добре, реши той за себе си, щеше да задържи „Светкавицата“, а може би щеше да спонсорира построяването на малък музей, в който изтребителят да заеме централно място.
Музей „Колингуд Мемориъл“?
Опитваха се да не привличат вниманието на околните към себе си, но алкохолът течеше, искрите на темперамента се разпалваха и самоналожената анонимност ставаше все по-трудна. Пиха за здравето на всеки от тях, за това на Лиса Ярбъроу, за екипажа на търсача, за езерото Агаси, дори за Форт Мокси („център на американската култура западно от Мисисипи“).
— Мисля, че ще имаме нужда от археолог — каза в един момент Макс. — Струва ми се, че ще трябва да наемем някой, който да организира разкопките. Така ще избегнем евентуалните издънки, ако се захванем с всичко сами.
— Не съм съгласна — обяви Ейприл.
— Моля?
— Нямаме нужда от археолог — твърдо заяви тя и невъзмутимо погледна през чашата с вино пламъчетата на свещите. — Не трябва да привличаме никой, без чиято помощ можем да минем. Поканим ли археолог, той веднага ще ни обяви за аматьори и ще се опита да вземе нещата в ръцете си. И в крайна сметка ще припише цялата заслуга на себе си — лицето й подсказваше, че е мислила за тези неща и Макс трябва да й се довери. — Познавам учените. Повечето от тях са прикрити хищници. Иначе просто не биха оцелели. Покажи им пръст и ще ти изядат ръката. — Тя пое дълбоко въздух. — Виж, нека сме откровени. Това не е стандартната археологическа площадка. Никой не знае какво се прави в подобен случай, значи имаме право да действаме сами.