— Не — изморено му отговори Ласкър. — Наистина не знам.
Мол поклати глава.
— Тогава питай другиго, Том. За мен това си е загадка.
— А бе каква загадка…
— Ами честно казано, малко ми е трудно да видя мястото ти в тази история. Лодката изглежда в добро състояние. Сякаш е била заровена вчера. Според теб кога може да се е случило?
— Де да знаех. Струва ми се невъзможно да са го направили, без да разорат всичко наоколо. — Той разгледа хълма с присвити очи, правейки си сянка с длан. — Изобщо не мога да си представя как може да е станало.
— Аз пък се чудя защо — призна си Мол. — Защо някой ще крие такава яхта в земята? Та това нещо сигурно струва половин милион долара. — Той скръсти ръце и на свой ред впери поглед в яхтата. Тя вече беше близо до дома на Том, укрепена в ремаркето и оставена току до алеята за коли. — Не знам дали си забелязал, но е ръчна изработка.
— Това пък откъде го измисли?
— Много ясно. — Мол посочи кърмата. — Няма идентификационен надпис на корпуса. Знаеш, че това е необходимо и се прави с едри букви като онова VIN на регистрационния номер на колата ти. — Той сви рамене. — А тук няма.
— Може би е била построена, преди да са се изисквали надписи по корпуса.
— Те са задължителни отдавна.
Изплакнаха с маркуч платната, проснати в хамбара до самата врата. Оказа се, че са бели — с онова бяло, от което очите те заболяват, когато слънцето ги огрее. И по нищо не им личеше, че са били заровени в земята.
Ласкър стоеше вътре на завет и ги гледаше, бръкнал с ръце дълбоко в джобовете си. За пръв път му мина мисълта, че разполага с плавателен съд, готов да потегли в морето. През цялото време досега бе живял в очакване, че един ден ще се появи някой и ще предяви правата си на собственик върху яхтата. Едва днес, в този тих, сумрачен и пронизващо студен неделен ден, почти две седмици, след като я бяха изкопали от земята, започна да мисли за нея като за своя. За зло или за добро…
Никога досега Ласкър не бе плавал под платна, с изключение на един или може би два случая, когато на румпела съвсем естествено бе стоял друг човек. Той затвори очи и видя в съзнанието си себе си и Джини, понесли се под напора на вятъра към залязващото слънце край бреговете на Уинипег следващото лято.
Но когато се изкачи на хълма и погледна в ямата, от която я бяха извадили, когато надникна в тази открита рана на западната граница на имението си и пак си зададе въпроса кой я беше оставил тук, в душата му полъхна мраз.
Не, нямаше никакъв смисъл да се прави на герой. Направо си го беше страх.
Хакбордът бе подпрян с пръти. Те обаче не изглеждаха закрепени по някакъв начин за палубата, защото представляваха едно цяло с нея. Веднъж, ден преди Хелоуин, някакъв колекционер на сувенири бе поискал да си открадне един от прътите и за целта се бе опитал да го отреже с ножовка. Никой не го бе забелязал, но Ласкър реагира на случилото се, като започна да прибира яхтата в главния хамбар след залез-слънце и дори сложи катинар на двойната врата.
Още преди няколко месеца се бе съгласил да лети с „Авенджър“-а до Оклахома Сити за участие в авиошоу. В такива случаи Джини идваше с него и летеше на седалката на стрелеца. Тя обаче бе решила, че засега й стига и заяви, че този път няма да дойде. Освен това знаеше, че яхтата струва доста пари, а не искаше да я държи заключена в хамбара.
— Всички на света знаят, че е тук — каза тя на съпруга си.
Ласкър се засмя и изтъкна, че всички държат яхтите си, паркирани в алеите за коли и никой не ги краде.
— Това не е кола, нали се сещаш — сложи край на разговора той.
Така че в петък следобед излетя и тя го проследи с поглед да прелита над фермата. Ласкър поклати крила в поздрав, а тя му махна в отговор, макар да знаеше, че няма да я види. После влезе вътре, където я чакаше прането.
Шест часа по-късно се бе изтегнала на дивана и гледаше поредния епизод на „Коломбо“, заслушана във вятъра, който свиреше през различни пролуки в къщата. Уил бе излязъл, а Джери играеше в стаята си на компютъра. Свистенето на вятъра и шумоленето на листата й действаха отморяващо, почти като дишането от спящо дете или шумът на миксера, с който разбъркваше млечни шейкове след училище.
В един момент серията бе прекъсната от позната и омръзнала й реклама и тя стана да смени програмата. И погледна през прозореца.
Нощта беше безлунна, но в стаята бе много светло. Джини приближи лице до стъклото на прозореца, който бе постоянно закован заради суровия климат на Северна Дакота и не се отваряше дори по време на краткото лято. Хамбарът се намираше малко надолу по склона под къщата.