През паянтовите му стени пробиваше меко зеленикаво сияние.
Вътре имаше някой.
2.
Самолетът „Локхийд“ „Светкавица“ блестеше под късното следобедно слънце. Беше прекрасно произведение на техниката — част от онова велико усилие срещу Хитлер — и не само изглеждаше страховит, а дори все още можеше да полети в небето. Опашните надлъжници, изваяната кабина, широките дълги крила нашепваха за скрита сила. Картечниците и оръдието при носа бяха монтирани компактно на малко пространство и съвсем недвусмислено разкриваха за какво става дума. Огневата му мощ бе способна на много по-прецизна стрелба, отколкото разположените върху крилата картечници при другите модели от онова време. Не, никой не би желал да попадне в мерника на пилота на този самолет.
— Не е лесен за пилотиране — предупреди Макс. P-38J бе изтребител с индивидуалност и на него можеше да се качи само пилот, способен да се слее с неговата геометрия. Може би такъв като Макс — пилот, чиито сетива умееха да се плъзгат по укрепления, сглобки, кабели и вериги за управление.
— Няма значение — каза Кер и извади чековата си книжка. — Не възнамерявам да летя на него — забележката бе отправена към Макс, без да се интересува от мнението му.
Кер беше висок и внушителен. Изглеждаше добре по онзи небрежен начин, като… като кой друг, освен Бронко Адамс — склонният към позьорство герой от неговите романи. Измисленият Бронко летеше на своята „Светкавица“ по страниците на миришещи на авиационен бензин и високооктанов секс трилъри, сновейки над и около военновременен Китай. Кер пишеше в стил, който той самият предпочиташе да окачествява като принадлежащ към школата „изкарай им акъла, без да им даваш да си поемат дъх“. Нямаше нищо чудно в това, че най-сетне бе пожелал да има една от малкото запазени P-38-ци.
— Няма… да летите на него? — Макс искаше да се увери, че е чул правилно. — Но машината е в отлично състояние.
— Не летя — заяви Кер, без да скрива, че разговорът започва да му досажда.
Макс бе прочел три от романите му: „Жълта буря“, „Нощ в Шанхай“ и „Среща над Бирма“. Бяха му доставили удоволствие, нещо повече — изчете ги от корица до корица, неспособен да ги затвори дори за миг. Най-важното — беше останал впечатлен от правдивото предаване на дори най-дребните подробности, имащи отношение към пилотирането.
— Да, да — потвърди Кер. — Имитирам. Много е лесно.
Макс го изгледа: тялото му се проектираше точно върху синьо-бялата звезда — на кожуха на мотора. Неотдавна самолетът беше боядисан отгоре в маскировъчната шарка на джунглата. Върху фюзелажа с бели символи бе изписан идентификационния номер K-9122 — точно под името „Бяла светкавица“ и стилизирания образ на чаша за уиски. Макс знаеше дори историята на този самолет: през 1943-а той бе взел участие във военните действия, базиран на летище край Лондон в рамките на ескадрила, изпратена да действа съвместно с Кралските военновъздушни сили. По-късно бе ескортирал бомбардировачи в мисии над Германия — задача, особено подходяща за самолет с неговата комбинация от огнева мощ и обсег. А през 1944-а го бяха изпратили да вземе участие във войната над Пасифика.
„Бяла светкавица“ имаше богата история. Макс се бе постарал да изрови всичко известно от архивите на Военновъздушните сили, дори лично бе интервюирал пилоти и наземен персонал, а накрая бе събрал наученото на компютърна дискета.
— Ето тук е всичко, което успяхме да открием — каза той. — Пилоти. Операции. Свалени противници… между другото има данни за осем свалени изтребители. И два „Хинкела“ в това число — говоря за бомбардировачите, разбира се.
— Добре — махна с ръка Кер. — Не ми трябва. — Той извади писалка със златен писец и се огледа, търсейки нещо, на което да си подложи. Спря се на опашния надлъжник от дясната страна. — Ще искате да направя чека изплатим на вас предполагам?