— На „Съндаун Авиейшън“ — това беше компанията на Макс, занимаваща се с реставриране и търговия с военновременни самолети.
Кер попълни чека. Четиристотин хиляди. Печалбата за компанията щеше да бъде над сто и двайсет хиляди. Съвсем прилична сума…
Чекът бе зелен, а на лицевата му страна имаше репродукция на Бронковата P-38-ца в полет. Макс го сгъна и го прибра в джоба на ризата си.
— В музей ли ще го сложите? — попита той.
Въпросът изненада Кер.
— Не — отговори той. — Никакъв музей. Ще наредя да го стоварят на поляната пред дома ми.
Нещо в корема на Макс конвулсивно се сви.
— На поляната ви?… Господин Кер, останали са само шест самолета от този модел в целия свят. Той е в отлично техническо състояние и напълно функционален. Не можете просто да го захвърлите на поляната.
Развитието на разговора изглежда се стори забавно на Кер.
— Аз пък си мислех — отбеляза той, — че мога да правя каквото, по дяволите, ми се прииска с него. Сега повече ме интересува кога ще оформим всичко — и той погледна папката с документите за собственост, която Макс държеше в ръцете си.
Героят на Кер беше приятен, остроумен и сърдечен човек. Милиони хора го обичаха и повечето от читателите бяха на мнение, че неговият създател е издигнал авиационния трилър на качествено ново техническо ниво. Един от тези читатели обаче започваше да мисли, че въпросният автор изглежда е пълен идиот. Възможно ли бе това наистина?
— Ако го оставите на ливадата — напомни Макс, — ще го вали дъжд. И накрая ще ръждяса. — Искаше да каже, че подобни самолети заслужават много по-добра съдба от тази да свършат като орнамент в имението на някакъв богаташ.
— Ами когато това се случи — успокои го Кер, — аз ще ви се обадя, ще ви повикам и вие ще ми го освежите на място. А сега, ако не възразявате, нека приключваме, защото ме чака работа.
Над летището кръжеше самолетът по редовния ежедневен полет от Бразилия, който се насочваше за кацане. Беше в бяло и червено и се открояваше на фона на безоблачното небе.
— Не — въздъхна Макс, извади чека и го подаде на Кер, — няма да стане така.
— Моля…? — намръщи се Кер.
— Мисля, че сделката е невъзможна.
Двамата се изгледаха и накрая Кер сви рамене.
— Е, може и да сте прав, Колингуд — каза той. — Идеята ми и без това не допадна на Джейни.
Кер се обърна кръгом на пети и извървя по чакълената пътека разстоянието до терминала, без да се обърне поне веднъж. Макс така и не разбра коя бе въпросната Джейни.
Макс произхождаше от семейство на военни пилоти. Колингудови бяха летели над Багдад и Ханой. Бяха воювали с „Хорнети“ в Пасифика и с английските Кралски военновъздушни сили през пролетта на 1940-а. Фамилното име фигурираше в регистъра на ескадрилата „Рингдхет“ за 1918-а година.
Изключението беше Макс. Военният живот не бе успял да го привлече, още по-малко перспективата да попадне в нечий прицел. Баща му, о.з. полковник Максуел И. Колингуд (Военновъздушни сили на САЩ) се бе опитал — това трябваше да му се признае — да скрие разочарованието си от своя син. Но то беше факт и Макс няколко пъти го бе дочувал да споделя с майка му съмненията си по отношение на науката генетика.
Забележката явно се дължеше на това, че по всички правила на наследствеността Макс, така да се каже, би следвало да е зареден и от двете страни на цевта. Майка му бе Моли Грегъри — бивш израелски хеликоптерен пилот, която по време на Шестдневната война с арабите си бе спечелила прякора Славната Моли, след като бе отвърнала с огън на крайбрежните батареи по време на операция за спасяването на повредена канонерка.
Всъщност самата Моли го бе подтикнала да стои настрани от военните и Макс съвсем правилно бе дешифрирал задоволството й, че нейният син не е от онези, които сами ще си търсят белята. Ирония на съдбата, разбира се, защото Макс нямаше никакво обяснение на факта, че нейното одобрение по някакъв трудноопределим начин го засяга. Не, без всякакво съмнение на Макс му харесваше да бъде жив. Той се наслаждаваше на играта на сетивата си и малко по малко се бе научил да намира удоволствие в простички неща като снежните бури и слънчевите залези. Макс вярваше, че му е даден само един опит да вкуси от подбраните сладости на живота и нямаше никакво намерение да рискува този шанс, единствено за да оправдае нечии неоснователни очаквания. Да, Макс щеше да се погрижи за Макс.