Естрада Монрой прави своите тълкувания тридесет години след Адриан Ресинос. Това предполага възможност за по-големи сполуки в ономастиката на кичеанския език. Ако четящият испански поиска да узнае значението на едно или друго име, би могъл да ползува обясненията на Ресинос, на Естрада Монрой или на друг учен. Макар че въпросното издание е труднодостъпно извън Гватемала и широките кръгове се задоволяват с предложеното от Ресинос, възможността да се надзърне отвъд кичеанските имена е по-реална. За нас тая врата е плътно затворена. И в близко бъдеще единственият път да стигнем до някакви тълкувания — добри или лоши — на тези имена ще са бележките към настоящия превод. На тях обаче трябва да се гледа не като на окончателната дума на маянистиката, а като на податки, като на „по-добре малко, отколкото нищо“, като на „тръгване“, а не „стигане“. В едно съм убеден: ако в научно отношение трябва да подхождаме внимателно към някои от приложените ономастични разчитания, от поетическо гледище те обогатяват текста, защото позволяват да доловим образността на кичеанското светоусещане и пределната сбитост на езика.
За нуждите на този превод и въобще за едно по-трайно боравене с нови за нас понятия се наложи да се съставят думи. Тъй като въпросът е принципен, ще обясня как съм постъпил.
Българската култура и българският език много бързо навлизат в области на човешкото знание, които доскоро ни бяха съвсем далечни, за да не река недостъпни. Такъв е случаят с предколумбовските народи и всичко сътворено от тях. Преводът на „Попол Вух“ е само малка крачка в тази насока, но немислима без употребата на ред чужди думи, които неизбежно ще влязат в родния ни език и трябва да опитаме да им дадем още отначало такъв облик, че да ги почувствуваме като добре прилягащи му, а не като чужди нему тела, и най-важното, податливи за извличане от тях на други думи съобразно българското словообразуване. В испанския, следващ различно развитие, е естествено да се използуват едни и същи форми както за съществителни, така и за прилагателни имена. В българския тази възможност е рязко ограничена, ако го сравняваме с испанския, където например думата „киче“ е и съществително, и прилагателно. Но за нас е неприемливо да я оставим в този й вид, защото, ако в отделни съчетания е относително приложима (расата киче, народът киче), оказва се тромава в случаи като „Los quiches“, което би трябвало да преведем с „хората киче, мъжете киче“, ако държим да я запазим непокътната, както е на английски, на френски и пр. По тази причина от „киче“ образувах „кичеанец“, защото, освен че отговаря точно на традицията за имена, обозначаващи принадлежност към определен народ, народност и тъй нататък, позволява да извличаме облици и за женски, за среден род, за множествените им числа: кичеанка, кичеанки, кичеанче, кичеанчета, кичеанци, каквито в превода не стана нужда да използувам, но в бъдещото все по-задълбочено изучаване на доколумбовските култури ще е неизбежно. Същевременно кичеанец е добра основа за извличане на прилагателни — кичеански, кичеанска, кичеанско, кичеански.
Същия подход — от чуждото слово да се изкове българска основна дума, позволяваща извеждането на производни, съм следвал и в останалите случаи: от „мая“ — маянец, и съответно маянка, маянче, маянски, маянска, маянско, маянски; от „какчикел“ — какчикелец, какчикелка, какчикелче, какчикелски и тъй нататък; от „науатл“ — науатълец, науатълка, науатълче, науатълски… Естествено е една новосъздадена дума да подразни нечие ухо, особено любители на криворазбрани верноподаничества към чужди езици. Но съм убеден, че ако не се постъпва така — смело да ковем думи според българското словообразуване, — езикът ни ще се затлачи от множество трудноподвижни имена. За да не бъда голословен — ако запазим на български „науа“ в този му „неизопачен“ вид, ще трябва да говорим и да пишем тромаво, да търпим чужди кръпки: народи науа, култура науа. Нашето словообразуване допуска единствено науаски или, от равнозначното „науатл“ — науатълски.
В случая с двете разновидности на испански език „рабинал“ и „рабиналеро“ прибягнах към уеднаквяване (рабинал), с оглед да можем да казваме също рабиналка, рабиналче, рабиналски и пр. Някои маянски имена на родово-териториални общности срещаме у Ресинос като: los de Tamub, los de Ilocab, los de Cavec и тъй нататък. (Тук по всяка вероятност е оказало влияние обстоятелството, че маянските езици не образуват множествено число посредством морфологично изменение на самото име, а посредством придружаващото го числително: не „три къщи“, а „три къща“.) Ако се робува на чужди езикови средства, би трябвало да преведем: „тия от Тамуб“, „тия от Илокаб“, „тия от Кауек“. Случаят е тъй въпиещо чужд на нашия език, че едва ли е необходимо да се изказват каквито и да било доводи против. Преведох ги с „тамубовци“, „илокабовци“, „кауековци“ все с мисълта, че така ще можем да разполагаме с тия имена и в мъжки, женски, среден род, с прилагателни, с форми за множествено число. Изключение допуснах с „тия от Шибалба“, а също и с други, които се срещат единично или рядко. Някои нарицателни съставих, за да избегна употребата на думи, които по една или друга причина биха се оказали нежелани в този текст: вместо „баня“ — „къпалище“, вместо „жертвеник“ — „жертвоприносилище“ и пр.