— О ти, Цаколе, Битоле! Виж ни, изслушай ни! Не ни оставяй, не ни обеззакриляй, о Боже, който си на небето и на земята, Сърце на небето, Сърце на земята! Дай ни нашето потекло, нашето потомство, докато върви слънцето и има виделина! Нека съмне, нека дойде зората! Дай ни много и добри пътища, равни пътища! Нека народите имат мир, много мир, и да бъдат щастливи; и дай ни добър живот и полезно битие! О ти, Хуракане, Чипи-Какулха, Раша-Какулха, Чипи-Нанауак, Уок, Хунахпу, Тепеу, Гукумац,
Алом, Кахолом, Шпиякок, Шмукане, бабо на слънцето, бабо на светлината! Нека съмне и нека дойде зората!
Тъй казваха, като гледаха и призоваваха изгрева на слънцето, идването на зората; и както гледаха изгрева на слънцето, в същото време съзерцаваха зорницата — голямата звезда, предшественичка на слънцето, която осветява небесния свод и повърхността на земята и озарява стъпките на сътворените и придобилите образ хора.
ГЛАВА IV
Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам рекоха:
— Нека изчакаме да съмне. — Тъй рекоха ония велики мъдреци, знаещите мъже, жреците и жертвоприносителите. Това рекоха.
Нашите първи майки и бащи нямаха още ни дънери, ни камъни, които да охраняват,140 но сърцата им бяха уморени да чакат слънцето. И вече бяха многобройни всички народи и хората яки,141 жреците и жертвоприносителите.
— Да вървим, да отидем да търсим и да видим дали са опазени нашите символи, дали ще намерим какво да сложим да гори пред тях.142 Прочее така, както сме, нямаме кой да бди за нас — казаха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.
И нали бе стигнала до ушите им вестта за един град, отправиха се натам.
Та името на мястото, накъдето се отправиха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, тамубовци и илокабовци, беше Тулан-Суюа, Уукуб-Пек, Уукуб-Сюан.143 Това беше името на града, където отидоха да посрещнат своите богове.
Така прочее стигнаха всички в Тулан. Не беше възможно да се преброят хората, които пристигнаха; бяха многобройни и вървяха в ред.
Тогава стана появяването на техните богове; първо на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, които се изпълниха с радост.
— Най-сетне намерихме каквото търсехме! — рекоха те.
И пръв се появи Тохил,144 че тъй се наричаше този бог, и Балам-Кице го изнесе на гръб в раклата си.145 Начаса извадиха бога, който се наричаше Ауйлиш,146 и го понесе Балам-Акаб. Бога, който се наричаше Хакауиц, го носеше Махукутах; бога, наречен Никахтаках, го понесе Ики-Балам.
И заедно с хората от Киче посрещнаха го и тамубовци. И пак Тохил беше името на бога на тамубовци, които посрещнаха дядото и бащата на господарите на Тамуб, които познаваме днес.
На трето място бяха илокабовци. Пак Тохил беше името на бога, когото посрещнаха дедите и родителите на господарите, които също познаваме днес.
Тъй бяха повикани трите кичеански (семейства) и не се разделиха, защото едно беше името на техния Бог — Тохил на кичеанците, Тохил на тамубовци и на илокабовци; едно и също беше името на бога и затова трите кичеански (семейства) не се разделиха.
Наистина велико беше естеството на тримата — Тохил, Ауйлиш и Хакауиц.
И тогава дойдоха всички народи — рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и хората, които сега се наричат яки. И тъкмо там се промени езикът на племената; различни станаха езиците им. Вече не можеха да се разбират ясно помежду си, след като бяха пристигнали в Тулан. Пак там се разделиха, имаше някои, които заминаха на изток,147 но много дойдоха насам.
И техните одеяния бяха само животински кожи; нямаха хубави дрехи, които да обличат, животинските кожи бяха едничката им премяна. Бяха бедни, нищо не притежаваха, ала тяхното естество беше на дивни люде.
Когато пристигнаха в Тулан-Суюа, Уукуб-Пек, Уукуб-Сюан, казват старинните предания, че много били вървели, преди да стигнат в Тулан.
ГЛАВА V
И нямаха огън. Само хората на Тохил имаха. Той беше богът на племената, който създаде огъня. Не се знае как се е породил огънят, понеже вече гореше, когато го видяха Балам-Кице и Балам-Акаб.
— Ах, нашият огън вече не съществува! Ще умрем от студ — рекоха.
Тогава Тохил им отвърна:
— Не се нажалявайте! Ваш ще бъде изгубеният огън, за който говорите — рече им тогава Тохил.
— Наистина ли? О Боже, крепителю наш, поддръжниче наш, ти Боже наш! — рекоха и му благодариха.
141
Мексиканците, древните толтеки, науатълският народ, като се обединили с южните маянци, положили начало на туземните нации в Гватемала. Авторът нарича яки жреците и жертвоприносителите и на няколко места така назовава маянските водители Балам-Кице и другарите му.
143
Този пасаж от „Попол Вух“ е много интересен като доказателство за общността в произхода на кичеанците и останалите гватемалски народи и на племената, установили се в отколешни времена из различни части на Мексико и полуостров Юкатан. Тулан-Суюа (Tulan-Zuiva) — Пещерата на Тулан. Уукуб-Пек (Vucub-Pec) — Седем пещери. Уукуб-Сюан (Vucub-Zivan) — Седем оврага, са кичеанските имена на мястото, наречено по мексиканска традиция Чикомосток (Chicomoztoc), което на науатълски език означава също Седем пещери.
144
Тохил (Tohil) — тох (toh) — дъжд; ил (il) вина, нещастие, зло. Днес Тохил се почита в храма в древния Утатлан, близо до град Санта Крус в Киче. Грубата каменна пирамида крие малко помещение, цялото почерняло от дима на приношенията, а подът често е покрит с листа от бели цветя.
145
Дървената ракла или клетка, с която индианците пренасят на гръб своите изделия или товари. В Гватемала се нарича какаще (cacaxte) — дума, както толкова други, от мексикански език. Думата „какаще“ е залегнала в съвременния гватемалски испански. Науатълската е какащъл (cacaxtl).
146
Ауйлиш (Avilix) — ау (av) — вина, нещастие, зло. На Ауйлиш, сега наричан Агуилиш, се отдават почести сред развалините, останали от кичеанската столица, срещу храма на Тохил.