И Тохил им отговори:
— Добре, наистина аз съм вашият Бог; нека тъй да бъде! Аз съм вашият Господар; нека тъй да бъде! — Така им каза на жреците и жертвоприносителите Тохил. И така племената получиха своя огън и се възрадваха поради огъня.
Веднага заваля голям проливен дъжд, когато вече гореше огънят на племената. Много градушка се изсипа върху главите на всички племена и от градушката угасна огънят и отново бе унищожен техният огън. Тогава Балам-Кице и Балам-Акаб си поискаха отново огън от Тохил:
— О Тохиле, наистина умираме от студ — рекоха на Тохил.
— Добре, не се нажалявайте — отвърна Тохил и мигом доби огън, като се завъртя в обувката си.148
Зарадваха се тутакси Балам-Кице и Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам и веднага се стоплиха.
Но пък огънят на народите (от Уукамаг) също бе угаснал и те умираха от студ.
Веднага дойдоха да си искат огън от Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Вече не можеха да понасят нито студа, нито мраза; трепереха и тракаха със зъби; вече нямаше живот за тях; краката и ръцете им трепереха и нищо не можеха да вършат с тях, когато пристигнаха.
— Не ни е срам, че идваме пред вас да ви молим да ни дадете малко от вашия огън — рекоха, щом пристигнаха.
Ала не бяха добре посрещнати. И тогава се изпълниха с тъга сърцата на племената.
— Езикът на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам е различен. О! Изоставихме нашия език! Какво сторихме? Погубени сме. Къде бяхме измамени? Един-единствен беше нашият език, когато стигнахме там в Тулан; по един и същ начин бяхме сътворени и възпитани. Не е хубаво това, което сторихме — рекоха всички племена под дърветата и увивните растения.
Тогава се представи един човек пред Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, и тъй рече пратеникът на Шибалба:
— Този е, наистина, вашият Бог; този е вашият крепител; това е и изображението, споменът за вашия Творец и Образувател. Не давайте прочее вашия огън на народите, докато не даряват Тохил. Не е нужно да ви дават нещо на вас. Питайте Тохил какво трябва да дадат, когато дойдат да получат огъня — каза им тоя от Шибалба.
Той имаше криле на прилеп.
— Аз съм пратен от вашия Творец, от вашия Образувател — рече тоя от Шибалба.
Изпълниха се тогава с радост и се отпуснаха сърцата на Тохил, Ауйлиш и Хакауиц, когато говори тоя от Шибалба, който мигом изчезна от техния взор.
Ала не изгинаха племената, когато дойдоха, макар че умираха от студ. Имаше много градушка, черен дъжд и мъгла, и беше неописуем студ.
Трепереха всички племена и зъзнеха от студ, когато дойдоха при Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Голяма беше скръбта на техните сърца и бяха тъжни техните уста и техните очи.
Веднага молителите дойдоха пред Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.
— Няма ли да ни съжалите, нас, които ви молим само за малко огън от вашия? Нима не бяхме заедно и събрани? Не беше ли едно и също нашето обиталище и едно-единствено нашето отечество, когато бяхте сътворени, когато бяхте образувани? Смилете се прочее над нас! — рекоха.
— Какво ще ни дадете, че да ви съжалим? — ги попитаха.
— Добре, ще ви дадем пари149 — отговориха племената.
— Не искаме пари — казаха Балам-Кице и Балам-Акаб.
— А какво пък искате? — Сега ще попитаме.
— Добре — казаха племената.
— Ще питаме Тохил и сетне ще ви кажем — им отговориха.
— Какво трябва да дадат племената, о Тохиле, които са дошли да молят за твоя огън? — рекоха тогава Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.
— Добре! Ще искат ли да дават гръдта и мишницата си?150 Техните сърца искат ли да ги стисна аз, Тохил, в обятията си? Но ако това не желаят, няма да им дам огън — отговори Тохил. — Кажете им, че това ще стане по-късно, че не ще трябва да идват сега да съединят своите гърди и своите мишници. Това заръчва да ви се каже, ще им речете. — Такъв бе отговорът към Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.
Тогава те предадоха Тохиловото слово.
— Добре, ще се съберем и ще го прегърнем — рекоха (народите), щом чуха и приеха Тохиловото слово.
И не закъсняха с отговора:
— Добре — казаха, — но да бъде скоро!
И веднага получиха огъня. После се сгряха.
ГЛАВА VI
Имаше обаче едно племе, което открадна огъня сред пушека; и бяха от дома на Социл. Богът на какчикелите151 се наричаше Чамалкан152 и имаше образа на прилеп.
Когато минаха сред пушека, минаха леко, а после се сдобиха с огъня. Не поискаха огън какчикелите, защото не искаха да се предадат като победени, тъй както бяха победени останалите племена, като подложиха гърдите си и мишниците си да им ги отварят. А отварянето, за което бе казал Тохил, означаваше да бъдат жертвопринасяни всички племена пред него, да им се изтръгват сърцата от гърдите и от мишниците.
148
Даваме версията на Хименес. Изразът намеква несъмнено за първобитния начин за добиване на огън с дърво, което се върти бързо в друго дърво. Според „Тотоникапанския акт“ Балам-Кице и другарите му „започнали да трият дърво и камъни, та първи добили огън“. Народите от Уукамаг (Vukamag) постигнали само кичеанците да им дадат „малко“ от своя огън, като им предложили в замяна дъщерите си.
149
Пари — маянците нямали пари, за размяна използували предимно какаови зърна, или красиви пера, които за тях били скъпоценности, а също златен прах, медни брадви. Тук „пари“ се дължи очевидно на следиспанско влияние.
150
Сиреч да предават жертвите за приношение по мексикански обичай, като им се отворят гърдите с кремъчен нож и сърцата им се поднесат на божеството. Същата представа се повтаря по-нататък с недвусмислени изрази.
151
Какчикели — в първообраза е: как чекелеб (Cac Chequeleb), какчекелеб (cacchequeleb), сиреч крадци на огън.
152
Чамалкан (Chamalcan) — на какчикелски чамал (chamal) — спокоен; кан (can) — змия. Спокойно плъзгаща се змия. На кичеански ча (cha) — стрела, бързо; мал (mal) — ставам невидим; кан (can) — змия. Бързо изчезваща змия.