— Сигурна съм, че тук не се крие никаква загадка — отвърна неспокойно Джени. — Сигурна съм, че семейство Сантини не са изчезнали завинаги.
Застанала до масата, Лайза спря и вдигна очи, премигна към Джени.
— Ако не са измъкнати против волята им, дали това няма нещо общо със смъртта на икономката ти?
— Може. Просто не знаем достатъчно, за да сме сигурни.
Говорейки дори още по-тихо отпреди, Лайза промълви.
— Смяташ ли, че трябва да имаме пистолет или нещо подобно?
— Не, не. — Джени погледна към недокоснатата храна, която се втвърдяваше в чиниите за сервиране. Разпиляната сол. Преобърнатият стол. Отдалечи се от масата.
— Ела, скъпа.
— Сега къде?
— Нека проверим дали телефонът работи.
Те минаха през вратата, която свързваше трапезарията с кухнята и Джени светна.
Телефонът бе на стената до мивката. Джени вдигна слушалката, заслуша се, натисна бутона за прекъсване, но не можа да чуе никакъв сигнал.
Този път обаче линията не бе напълно прекъсната, както в нейната къща. Имаше линия, изпълнена с тихо съскане на електронни смущения. Номерата на пожарната и на шерифа бяха написани на една лепенка под телефона. Въпреки че нямаше сигнал за свободно, Джени набра седемте числа на службата на шерифа, но не успя да се свърже.
Тогава, като посегна с пръсти към бутона, за да го натисне отново, Джени започна да подозира, че на другия край на линията има някой, който я слуша.
— Ало? — рече тя в слушалката.
Далечно съскане. Като яйца в тиган.
— Ало? — повтори тя.
Само далечни смущения. Това, което наричат „бял шум“.
Каза си, че не е нищо друго, освен обичайните звуци от отворената линия. Но си мислеше, че чува как някой напрегнато слуша, докато тя се вслушва в него. Глупости.
По гърба й полазиха ледени тръпки и без да се замисля дали това са глупости или не, побърза да затвори.
— Шерифският участък не може да бъде далече в град като този — каза Лайза.
— На няколко пресечки оттук е.
— Защо не отидем пеш дотам?
Джени имаше намерение да прегледа останалата част на къщата, за да не би семейство Сантини да лежат болни или ранени някъде. Сега тя се чудеше дали наистина имаше някой на телефона, от някой дериват някъде из къщата. Тази възможност променяше всичко. Тя не гледаше с пренебрежение на лекарската си клетва; в действителност харесваше особените отговорности, свързани с професията си, защото беше от онези хора, които имат нужда техните преценки, ум и издръжливост да бъдат постоянно подлагани на изпитание; и приемаше предизвикателството. Но точно сега най-първостепенната й отговорност бе за Лайза и за самата себе си. Може би най-разумното бе да извика помощник-шерифа, Пол Хендерсън, да се върне тук заедно с него и тогава да претърсят останалата част на къщата.
Въпреки че много й се искаше всичко да е плод на фантазията й, тя продължаваше да усеща нечии любопитни очи; някой наблюдаваше… чакаше.
— Да тръгваме — каза тя на Лайза. — Хайде.
Момичето с очевидно облекчение се втурна напред през трапезарията и всекидневната до външната врата.
Навън бе паднала нощ. Въздухът бе по-студен отколкото привечер и скоро щеше да стане наистина хладно — седем или четири градуса, дори може би още по-студено, — едно напомняне, че продължителността на есента в планините винаги е кратка, а зимата идва бързо.
По Скайлайн роуд уличните лампи се бяха включили автоматично със спускането на нощта. Няколко витрини на магазини също бяха осветени, активирани от светочувствителни диоди, които реагираха на мрака отвън.
На тротоара пред дома на Сантини, Джени и Лайза спряха, поразени от гледката, която се разкри надолу по улицата.
Спускайки се от планинския склон, в нощното небе се издигаха триъгълни покриви, градът сега бе дори по-красив отколкото по здрач. От няколко комина се извиваха призрачни кълба от дим. Няколко прозореца светеха отвътре, но повечето, като тъмни огледала, отразяваха лъчите от уличните лампи. Ветрец поклащаше дърветата в приспивен ритъм, шумоленето на листата бе като лека въздишка и сънливо мърморене на хиляди кротко заспиващи деца.