Сара отново написа на клавиатурата: ОТКЪДЕ ИДВАШ?
ОТ ВЕКОВЕТЕ.
ПОЯСНИ.
ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКА.
ИЗВЪНЗЕМЕН ЛИ СИ?
НЕ.
— Толкова за Аркхъм и Айли — каза Брайс, след което осъзна, че и двамата вече са мъртви.
— Освен ако не лъже — каза Джени.
Сара се върна на въпроса, който бе задала по-рано: КАКВО СИ ТИ?
ОТЕГЧАВАШ МЕ.
КАКВО СИ ТИ?
ТЪПА УЛИЧНИЦА.
КАКВО СИ ТИ?
РАЗКАРАЙ СЕ.
КАКВО СИ ТИ? — отново написа тя, удряйки клавишите толкова силно, че Брайс помисли, че може да ги счупи. Гневът й изглежда бе станал по-силен от страха й.
АЗ СЪМ ГЛАЗИАЛАБОЛАС.
ПОЯСНИ.
ТОВА Е МОЕТО ИМЕ. АЗ СЪМ КРИЛАТ МЪЖ С КУЧЕШКИ ЗЪБИ. АЗ СЪМ БЕСЕН. ОСЪДЕН СЪМ ДА БЕСНЕЯ ВЕЧНО.
Брайс гледаше в екрана неразбиращо. Сериозно ли беше това? Крилат мъж с кучешки зъби? Не е възможно. Сигурно си играеше с тях, забавлявайки се отново. Но какво толкова забавно имаше?
Екранът се изчисти.
Настъпи пауза.
Появиха се нови думи, въпреки че Сара не бе задала въпрос.
АЗ СЪМ ХАБОРИМ. АЗ СЪМ ТРИГЛАВ ЧОВЕК — С ЕДНА ЧОВЕШКА, ЕДНА КОТЕШКА И ЕДНА ЗМИЙСКА ГЛАВА.
— Що за гнусотии? — попита раздразнено Тал.
Въздухът в стаята определено ставаше по-студен.
„От вятъра е — каза си Брайс. — Вятърът през вратата, носещ хлада на настъпващата нощ.“
АЗ СЪМ РАНТАН.
Премигване.
АЗ СЪМ ПАЛАНТЪР.
Премигване.
АЗ СЪМ АМЛУТИАС, АЛФИНА, ЕПИН, ФУАРД, ВЕЛИАЛ, ОМГОРМА, НЕБИРОС, ВААЛ, ЕЛИГОР И МНОГО ДРУГИ.
Странните имена проблясваха за миг на трите монитора, сетне изчезнаха.
АЗ СЪМ ВСИЧКО И НИЩО. АЗ СЪМ НИЩО. АЗ СЪМ ВСИЧКО.
Премигване.
Трите екрана светеха в яркозелено, празни за секунда, две, три. После угаснаха.
Горните лампи светнаха.
— Край на интервюто — каза Джени.
Велиал. Едно от имената, с което се бе нарекло.
Брайс не беше силно религиозен, но бе чел достатъчно, за да знае, че Велиал е или едно от имената на Сатаната, или името на някой друг от падналите ангели. Не беше сигурен какво е точно.
Горди Брогън бе най-религиозният измежду всички, набожен римо-католик. Когато Брайс излезе последен от полевата лаборатория, помоли Горди да хвърли поглед върху имената в края на разпечатката.
Докато Горди четеше съответните редове, стояха на тротоара до лабораторията, на мъжделивата дневна светлина. След двадесет минути или може би по-малко щеше да се мръкне.
— Тук — каза Горди. — Това име. Ваал — посочи той на сгънатата компютърна хартия. — Не зная със сигурност къде съм го виждал преди. Не е в църква или в катехизиса. Може би съм го чел в някоя книга.
Брайс забеляза странния тон и ритъм в думите на Горди. Не беше само нервност. Изговаряше някои думи прекалено бавно, после твърде бързо, после отново бавно, после почти френетично.
— Книга ли? — попита Брайс. — В Библията?
— Не. Не мисля. Не съм голям читател на Библията. А трябва. Трябва да се чете редовно. Но това име съм го виждал в обикновена книга. В роман. Не мога да си спомня.
— Та кой е този Ваал? — попита Брайс.
— Май беше много силен демон — каза Горди.
А с гласа му ставаше нещо ненормално; със самия него.
— Какво ще кажеш за другите имена? — попита Брайс.
— Не ми говорят нищо.
— Помислих си, че може да са имена на други демони.
— Ами, знаеш ли, католическата църква не се занимава много-много с проповеди за прогонване на демони — каза Горди, продължавайки да говори странно. — Може би трябва. Да. Може би трябва. Май си прав. Мисля, че са имена на демони.
Джени уморено въздъхна:
— Значи просто си е поиграл с нас.
Горди поклати енергично глава:
— Не. Не е игра. Никак. Казваше истината.
Брайс се намръщи:
— Горди, наистина ли мислиш, че то е демон или самият Сатана, или нещо подобно — наистина ли?
— Глупости — каза Сара Ямагучи.
— Да — каза Джени. — Цялото представление с компютъра, този демоничен образ, който иска да ни внуши — всичко това е за допълнително объркване. Никога няма да ни каже истината за себе си, защото ако знаем истината, ще можем да измислим начин да се преборим с него.
— Как ще обясниш разпнатия на кръст свещеник на олтара на нашата „Света Богородица от планините“? — попита Горди.
— Това също е част от играта му да ни обърква — отвърна Тал.
Очите на Горди бяха странни. Не беше просто страх. Това бяха очите на духовно изтерзан, дори агонизиращ човек.
„Трябваше да го забележа по-рано“ — наруга се Брайс.
Говорейки тихо, но със замайваща скорост, Горди каза:
— Мисля, че времето е дошло. Краят. Най-после. Точно както пише в Библията. Нещо, в което не вярвах. Вярвах във всичко друго, което казва църквата. Но не и в това. Не в деня на Страшния съд. Просто си мислех, че всичко ще продължава вечно, както досега. Но сега той е тук, нали? Да. Страшният съд. Не само за хората в Сноуфилд. За всички ни. Краят. Питам се как ли ще ме осъдят. Страх ме е. Имах дарба, извънредна дарба и я пропилях. Имах дарбата на Свети Франциск. Винаги съм се разбирал с животните. Наистина. Никога куче не е лаяло по мен. Знаете ли това? Котка никога не ме е драскала. Животните ме разбираха. Вярваха ми. Може би дори ме обичаха. Не съм срещал животно, което да не ме обича. Дивите катерички ядяха от ръката ми. Това е дарба. Родителите ми искаха да стана ветеринарен лекар. Но аз им обърнах гръб, на тях и на дарбата си. Вместо това станах полицай. Носех оръжие. Оръжие. Не трябваше да нося оръжие. Не и аз. Никога. Направих го отчасти, за да ядосам родителите си. Проявих независимостта си, разбирате ли? Но забравих. Забравих какво казва Библията за уважението към баща и майка. Вместо това ги наскърбих. И обърнах гръб на дарбата, която Бог ми даде. Дори повече. Още по-лошо. Плюх на дарбата си. Миналата нощ взех решение да напусна полицията, да оставя оръжието и да стана ветеринар. Но мисля, че съм закъснял. Страшният съд идва, а аз не съзнавах това. Плюх на дарбата, с която Господ ме надари и сега… сега се страхувам.