Това я учуди. Щом пистолетът не е бил изпразнен на пода и щом не е било стреляно към прозорците — а че не е било показваше липсата на счупени стъкла, — тогава значи дулото е било насочено някъде в стаята на височината на кръста или по-високо. Тогава къде бяха куршумите? Не виждаше повредени мебели, трески дърво, пробит метал или разбита пластмаса, макар да разбираше, че 45-калибров куршум би причинил значителни повреди в точката на удара.
Ако търсените куршуми не се намираха в тази стая, те можеха да бъдат само на едно място: в човека, в когото Пол Хендерсън се бе целил.
Но ако помощник-шерифът бе ранил един или повече нападатели с три изстрела от полицейски револвер 45-и калибър, три изстрела толкова отблизо в тялото на нападателя, че куршумите да не са преминали през него, навсякъде трябваше да има кървави следи. Но нямаше и капка кръв.
Объркана, Джени се обърна към бюрото, където луминисцентната лампа хвърляше светлина върху един отворен брой на Тайм. На една метална табелка пишеше: СЕРЖАНТ ПОЛ ДЖ. ХЕНДЕРСЪН. Тук е седял, прекарвайки един очевидно скучен следобед, когато се е случило нещо.
Вече сигурна какво ще чуе, Джени вдигна слушалката на телефона на бюрото на Хендерсън. Нямаше линия. Само електронния, приличаш на бръмчене на насекоми шум на отворената линия.
Както и преди това, когато се опита да се свърже по телефона в кухнята на Сантини, в нея се появи чувството, че някой подслушва.
Постави обратно слушалката — прекалено рязко, прекалено силно.
Ръцете й трепереха.
На задната стена в стаята имаше две дъски за обяви, фотокопирна машина и заключен шкаф за оръжие, полицейска радиостанция (местна радиовръзка) и телекс. Джени не знаеше да работи с телекс. Във всеки случай той бе безмълвен и явно не беше в ред. Тя не можа да задейства и радиостанцията. Въпреки че радиостанцията беше във включено положение, индикаторът не светеше. Микрофонът не функционираше. Каквото и да се бе случило с помощник-шерифа, същото бе сполетяло телекса и радиовръзката.
Отправяйки се обратно към приемната в предната част на стаята, Джени видя, че Лайза вече не стои на прага и за момент сърцето й спря. Тогава видя момичето, клекнало до тялото на Пол Хендерсън и взиращо се настойчиво в него.
Когато Джени се появи до дървената преграда, Лайза вдигна поглед към нея. Сочейки към подпухналия труп, момичето каза:
— Не предполагах, че кожата може да се опъва толкова, без да се нацепи.
Стойката й — на изследователска любознателност, безпристрастност, тренирано безразличие към ужасите на сцената — бе явно престорена. Нейният остър поглед я издаваше. Преструвайки се, че никак не е потресена, Лайза отмести поглед от помощник-шерифа и се изправи.
— Скъпа, защо не остана до вратата?
— Бях отвратена от себе си, че съм такава страхливка.
— Виж, сестричке, казах ти…
— Искам да кажа, страхувам се да не се случи нещо с нас, нещо лошо, точно тук в Сноуфилд, тази нощ, всеки миг може би, нещо наистина ужасно. Но не се срамувам от този страх, защото е съвсем нормално да се страхуваш след онова, което видяхме. Беше ме страх дори от тялото на помощник-шерифа, а това е направо детинщина.
Когато Лайза млъкна, Джени също не каза нищо. Момичето имаше да каже още нещо, искаше да се отърве от тези мисли.
— Той е мъртъв. Не може да ми стори нищо лошо. Няма причина да се страхувам от него. Погрешно е да изпадам в ирационален страх. Погрешно е, глупаво и проява на слабост. Човек трябва да се изправи срещу страха — изтъкна Лайза. — Изправянето срещу страха е единственият начин той да бъде преодолян. Права ли съм? Така че се реших да го направя. — Тя посочи с глава към мъртвия мъж в краката си.
„В очите й има толкова мъка“ — помисли си Джени.
Не беше само случилото се в Сноуфилд, което тежеше толкова на момичето. Бяха спомените от онзи горещ и ясен юлски ден, в който намери майка си починала. Поради сегашните събития, миналото я бе връхлетяло с пълна сила.
— Сега съм добре — каза Лайза. — Все още ме е страх какво може да се случи с нас, но не се страхувам от него. — Тя погледна надолу към трупа да докаже думите си, после вдигна поглед и срещна очите на Джени. — Видя ли? Можеш да разчиташ на мен. Няма отново да се нахвърлям върху теб.
За пръв път Джени разбра, че тя беше моделът за подражание на Лайза. С очи, глас, ръце и израз на лицето, Лайза разкриваше по хиляди неуловими начини уважението и възхищението си от Джени много повече, отколкото си представяше. Държанието на момичето казваше нещо, което трогна дълбоко Джени: Обичам те, дори нещо повече, харесвам те и се гордея с теб; мисля, че си страхотна и ако имаш търпение, аз ще те направя горда и щастлива, че съм ти сестра.