Сара онемя, залитна назад, обърна се към канавката и повърна.
Джени дръпна Лайза две крачки назад, по-далеч от нещото, с което Горди се бореше.
Момичето пищеше.
Слузта потече по кокалестата ръка, покри оголените кости, обгърна ги, обви ги като ръкавица от пулсираща тъкан. За няколко секунди костите изчезнаха и ръкавицата се сви на топка и се стопи обратно в основното тяло на организма. Нещото се гърчеше противно, саморазбъркваше се, набъбваше, образувайки тук-там вдлъбнатини, които после се издуваха, променяйки се трескаво, като че ли всеки момент на неподвижност означаваше смърт. То се надигаше нагоре по ръцете на Горди, а той се бореше отчаяно да се отърве от него, и докато то напредваше към раменете му, не оставяше нищо след себе си, нищо, нито чукани, нито кости; поглъщаше всичко. Започна да се разпростира върху гръдния кош, и където и да се придвижваше, Горди просто изчезваше в него и не се появяваше обратно, сякаш потъваше в цистерна с разяждаща киселина.
Лайза извърна поглед от умиращия мъж и здраво се вкопчи в Джени, ридаейки.
Писъците на Горди бяха непоносими. Револверът на Тал беше вече в ръката му. Той се втурна към Горди.
Брайс го спря.
— Да не си полудял? Тал, дявол да го вземе, безсилни сме.
— Можем да го отървем от страданията му.
— Не се приближавай прекалено до това проклето нещо!
— Не е нужно да се приближаваме много, за да уцелим.
С всяка измината секунда очите на Горди ставаха все по-измъчени и сега той започна да крещи за Божията милост и заудря с пети по паважа, извивайки гръб, тресейки се от усилието да се освободи от нарастващата тежест на кошмарния нападател. Брайс потръпна.
— Добре. Бързо.
Двамата се промъкнаха близо до мятащия се, умиращ полицай и откриха огън. Няколко куршума го удариха. Писъците му спряха.
Те бързо се оттеглиха.
Не се опитаха да убият нещото, което се хранеше с Горди. Знаеха, че куршумите не му действат и започваха да разбират защо. Куршумите убиват чрез разрушаването на жизнено важни органи и основни артерии. Но на външен вид това нещо нямаше нито органи, нито обичайните циркулационни системи. Нито скелет. Изглежда беше маса от недиференцирана и все пак високо усъвършенствана протоплазма. Куршумът можеше да я пробие, но невероятно подвижната материя нахлуваше в канала от куршума и мигновено го затваряше.
Чудовището се хранеше още по-бясно от преди, в беззвучна ярост, и след секунди от Горди не остана нищо. Той бе престанал да съществува. Останал бе само променящият формата си, уголемил се, станал по-едър от кучето, което беше преди, дори по-голям от Горди, чиято материя бе присъединил към своята.
Тал и Брайс се върнаха при останалите, но не се втурнаха към хотела. Докато здрачът бавно се оттегляше по небето, за да отстъпи място на мрака, те наблюдаваха амебовидното нещо на тротоара. То започна да приема нова форма. За секунди цялата безформена протоплазма се претопи в огромен, заплашителен, едър сив вълк и съществото отметна глава назад и зави към небето.
После лицето му се разкъса, елементите на свирепия му вид се заизменяха и Тал можеше да види как човешки черти се опитват да се зародят през вълчето изражение. Човешки очи замениха животинските и се появи част от човешка брадичка. Очите на Горди? Брадичката на Горди? Прераждането продължи само няколко секунди и после чертите на нещото отново възвърнаха вълчия си образ.
Върколак, помисли си Тал.
Но беше сигурен, че не беше нищо подобно. То не беше нищо. Вълчата самоличност, така истинска и плашеща на вид, беше фалшива като всички останали самоличности.
За момент вълкът остана така, изправен срещу тях, оголил огромните си и противно остри зъби, далеч по-големи от зъбите на който и да е вълк, дебнещ в планините и горите на този свят. Очите му просветваха с мътно-кървавия цвят на залеза.
„Ще нападне“ — помисли си Тал.
Той стреля по него. Куршумите улучиха, но не оставиха видими рани, не потече кръв, не причиниха забележима болка.
Вълкът се извърна от Тал с нещо подобно на студено безразличие към стрелбата и тръгна към отворения люк, в който изчезваха електрическите кабели на полевата лаборатория.
Неочаквано от тази дупка се издигна нещо, излезе от отводнителния канал под улицата и се заиздига в здрача, тръпнещо, пробиващо въздуха със страхотна сила, тъмна пулсираща маса, като мръсотия от канал, само дето беше не течна, а желеобразна материя, която се превръщаше в стълб с широчината на дупката, от която продължаваше да излиза в отвратителен ритмичен поток. Ставаше все по-висок: метър, два, два и половина…
Нещо удари Тал по гърба. Той подскочи, опита се да се обърне и осъзна, че само се е блъснал в стената на хотела.