— Трябваше да остави някой от нас жив — каза Хамънд, — за да се опитаме да ви убедим да дойдете. То ви гарантира безопасно преминаване.
Тимоти замислено прехапа долната си устна. Хамънд продължи:
— Доктор Флайт? Все още ли сте на телефона?
— Какво? О… да. Да, тук съм. Какво искате да кажете с това, че гарантира безопасното ми идване?
Хамънд му разказа смайващата история за разговора с древния враг чрез компютъра. Докато шерифът говореше, Тимоти се изпоти. Видя кутия с хартиени кърпички „Клинекс“ в ъгъла на бюрото пред себе си; грабна няколко и изтри лицето си.
Когато шерифът завърши, професорът пое дълбоко въздух и заговори с напрегнат глас:
— Никога не съм предполагал… Искам да кажа… значи, никога не ми е идвало на ум, че…
— Какво има? — попита Хамънд.
Тимоти се окашля.
— Никога не съм предполагал, че древният враг притежава разум на човешко ниво.
— Подозирам, че това може да е дори по-висш разум — каза Хамънд.
— Но аз винаги съм го смятал за животно, за съвсем ограничено същество.
— Не е така.
— Това го прави много по-опасен. Боже мой. Много по-опасен.
— Ще дойдете ли тук горе? — попита Хамънд.
— Нямах намерение да идвам по-близо оттук — каза Тимоти. — Но щом притежава разум… и щом ми предлага безопасно преминаване…
По телефона се чу детски глас, сладкото гласче на малко момченце, вероятно на пет-шест години:
— Моля, моля, моля ела да си поиграем, доктор Флайт. Моля. Добре ще се позабавляваме. Нали?
И тогава, преди Тимоти да успее да отговори, заговори мек и мелодичен женски глас:
— Да, скъпи доктор Флайт, посетете ни. Очакваме ви с нетърпение. Никой няма да ви навреди.
Накрая се чу гласът на възрастен мъж, сърдечен и топъл:
— Толкова много ще научите за мен, доктор Флайт. Ще придобиете толкова знания. Моля ви, елате и започнете своите наблюдения. Предложението за безопасно преминаване е искрено.
Настъпи тишина. Объркан, Тимоти каза:
— Ало? Ало? Кой е там?
— Все още съм тук — отвърна Хамънд.
Другите гласове не се обаждаха.
— Сега съм само аз — каза Хамънд.
Тимоти попита:
— Но кои бяха тези хора?
— Те всъщност не са хора. Те са само фантоми. Мимикрия. Не разбирате ли? С три различни гласа то току-що ви предложи отново безопасно преминаване. Древният враг, докторе.
Тимоти погледна към останалите четирима мъже в стаята. Всички те се взираха напрегнато в черната кутия, от която излизаше гласът на Хамънд — и гласовете на съществото.
Стискайки топката влажни хартиени кърпички в ръка, Тимоти изтри мокрото си от пот лице.
— Ще дойда.
Сега всички в стаята го гледаха. По телефона шерифът Хамънд каза:
— Докторе, няма основателна причина да вярвате, че то ще спази обещанието си. Щом пристигнете тук, може би и вие ще бъдете мъртвец.
— Но ако е разумно същество…
— Това не означава, че ще играе честно — възрази Хамънд. — Всъщност, всички ние тук горе сме сигурни в едно: Това създание е олицетворение на злото. Дявол, доктор Флайт. Бихте ли повярвали на обещанието на Дявола?
По линията отново се появи детският глас, все така сладък и весел:
— Ако дойдете, доктор Флайт, ще пощадя не само вас, но и шестимата, които са в капана тук. Ще ги пусна, ако дойдете да си поиграем. Но ако не дойдете, ще хвана тези свине и ще ги смажа. Ще им изцедя кръвта, ще ги направя на каша и ще ги изям.
Тези думи бяха изречени с нежен, невинен детски тон — и това ги правеше някак си много по-страшни, отколкото, ако бяха изкрещени с разярен бас.
Сърцето на Тимоти биеше силно.
— Тогава всичко е ясно — каза той. — Ще дойда. Нямам друг избор.
— Не идвайте заради нас — възкликна Хамънд. — То може да ви пощади, защото казва, че сте неговият Свети Матей, неговият Марко, неговите Лука и Йоан. Но със сигурност няма да пощади нас, без значение какво казва.
— Ще дойда — заяви твърдо Тимоти.
Хамънд се поколеба. После продължи:
— Добре. Един от моите хора ще ви докара до блокадата на пътя за Сноуфилд. Оттам трябва да дойдете сам. Не мога да рискувам още един човек. Можете ли да шофирате?
— Да, сър — отвърна Тимоти. — Вие осигурете колата и аз ще дойда сам.
Линията заглъхна.
— Ало? — каза Тимоти. — Шерифе?
Никакъв отговор.
— Чувате ли ме? Шериф Хамънд?
Нищо.
То ги бе прекъснало.
Тимоти вдигна поглед към Сал Корело, Чарли Мърсър и двамата мъже, чиито имена не знаеше.
Всички те го гледаха, сякаш бе мъртвец и лежеше в ковчег.
„Но ако умра в Сноуфилд, ако древният враг ме вземе — помисли си той, — няма да има ковчег. Нито гроб. Нито вечен покой.“
— Ще ви закарам до блокадата на пътя — каза Чарли Мърсър. — Ще ви закарам лично.