Господи.
Древният враг се издигна над тях, гърчейки се като желатин, пулсирайки като че ли в него несинхронизирано биеха дузина сърца.
С треперещ глас, Сара Ямагучи промълви:
— Толкова ми се иска да има някакъв начин да вземем проба от тъканите му. Бих дала всичко да имам възможността да го изследвам под микроскоп… да разбера нещо за строежа на клетките му. Може би ще открием слабо място… някакъв начин да се справим с него, може би дори начин да го победим.
Флайт каза:
— Бих искал да го изследвам… просто да мога да разбера… просто да зная.
От центъра на безформената маса излезе израстък и започна да приема човешка форма. Брайс се вцепени, виждайки как Горди Брогън се оформя пред очите му. Преди фантомът да се появи изцяло, докато тялото все още бе тромаво и наполовина обособено, а лицето — незавършено, устата въпреки това се отвори и Горди проговори, макар и не със собствения си глас. Беше гласът на Стю Уоргъл, една напълно объркваща комбинация:
— Отидете в лабораторията — каза то с полуоформена уста и все пак съвсем ясно. — Ще ви покажа всичко, което искате да видите, доктор Флайт. Вие сте моят Матей. Моят Лука. Отидете в лабораторията. Отидете в лабораторията.
Незавършения образ на Горди Брогън се стопи, сякаш бе изграден от дим.
Издалата се подутина от безформена тъкан с големината на човек се втече обратно в по-голямата маса зад нея.
Цялото пулсиращо тяло започна да се издига обратно и да се прибира по „пъпната връв“, която водеше нагоре по стената и навътре във вентилационната шахта.
„Колко ли още от него има зад стените на хотела? — питаше се тревожно Брайс. — Колко ли още от него дебне в отточните канали? Колко голям е бог Протей?“
Докато нещото се оттегляше, по цялата му повърхност се разкриха отвори със странна форма, не по-големи от човешка уста, десет, двадесет и от тях започнаха да излизат звуци: чуруликане на птици, крясъци на чайки, бръмчене на пчели, съскане, детски смях, далечно пеене, бухане на кукумявка, тракащото предупреждение на гърмяща змия.
Тези звуци, издавани едновременно, се смесиха в неприятен, дразнещ, напълно зловещ хор.
Сетне всичко изчезна през шахтата в стената. Само отрязаната глава на Франк и изкривената решетка на вентилационната шахта останаха като доказателство, че някакво изчадие на ада е било тук.
Според електронния часовник на стената часът бе 3:44.
Нощта почти бе преминала.
„Колко ли има до разсъмване? — запита се Брайс. — Час или половин час? Час и четиридесет минути или повече?“
Реши, че няма значение.
И без това не очакваше да доживее до изгрев слънце.
37
МОЕТО АЗ
Вратата на втората лаборатория стоеше широко разтворена. Светлините бяха включени. Мониторите светеха. Всичко беше подготвено за тях.
Джени бе се опитвала да си вдъхне надежда, че все още могат да се съпротивляват по някакъв начин, че все още има някакъв шанс, макар и малък, да променят хода на събитията. Сега тази крехка надежда се бе стопила. Бяха безсилни. Можеха да правят само онова, което то пожелае, да ходят само там, където то им позволи.
Шестимата се струпаха вътре в лабораторията.
— Сега какво? — попита Лайза.
— Ще чакаме — каза Джени.
Флайт, Сара и Лайза седнаха пред трите терминала. Джени, Брайс и Тал останаха до вратата, гледайки навън.
Покрай вратата се носеше мъгла.
„Ще чакаме“ — бе казала Джени на Лайза. Но да се чака не беше лесно. Всяка секунда бе напрегнато и болезнено изпитание.
Откъде ще дойде смъртта този път? И в каква невероятна форма? И за кого ще дойде този път? Накрая Брайс каза:
— Доктор Флайт, ако тези праисторически същества са преживели милиони години в подземни езера и реки, в морските дълбини… или където и да е… и ако излизат на повърхността за храна… тогава защо масовите изчезвания не са нещо обичайно?
Флайт докосна брадичката си с дългите си пръсти и отвърна:
— Защото то рядко се сблъсква с човешки същества.
— Но защо рядко?
— Съмнявам се, че са оцелели много такива чудовища. Може би е имало климатична промяна, която е убила повечето от тях и е прогонила няколкото останали под земята и на дъното на океана.
— Все пак, дори и няколко…