— Какво искате? — попита Терш. — Само ми кажете и ще го имате след пет-шест часа.
Тя отново издекламира списъка на апаратите, от които в действителност не се интересуваше, и накрая каза:
— Освен това искам да ми изпратите колкото можете от четвъртото поколение на малкото чудо на доктор Чакрабарти. Нужни са ми и две-три пръскачки със сгъстен въздух.
— Кой е този Чакрабарти — попита озадачен Терш.
— Не го познавате.
— Какво е това малко чудо? Какво имате предвид?
— Просто си запишете: Чакрабарти, четвърто поколение. — Тя му продиктува името буква по буква.
— Нямам никаква представа какво е това — каза той.
Добре, помисли си поуспокоена Сара. Отлично.
Ако Терш знаеше какво представлява малкото чудо на д-р Ананда Чакрабарти, можеше да изтърси нещо преди Сара да успее да го спре. И древният враг щеше да бъде предупреден.
— Това е извън областта, в която сте специалист — каза тя. — Няма нужда да сте чували името или да познавате средството. — Сега тя говореше по-бързо, мъчейки се да се отдалечи от темата колкото може по-скоро. — Нямам време да ви обяснявам, д-р Терш. Другите от програмата за ХБВ със сигурност ще разберат какво искам. Нека минем по-нататък. Доктор Флайт много иска да продължи изследванията си върху създанието и се нуждае от нещата от списъка. Пет-шест часа ли казахте?
— Трябва да стигнат — отвърна Терш. — Как да ги изпратим?
Сара погледна към Брайс. Той нямаше да иска да рискува още някой от хората му да докара товара в града. На капитан Терш тя каза:
— Може ли да бъдат докарани с армейски хеликоптер?
— Да.
— Най-добре кажете на пилота да не се опитва да каца. Променящият формата си организъм може да си помисли, че ще бягаме. Почти сигурно ще нападне екипажа и ще ни избие всички в мига, когато хеликоптерът докосне земята. Кажете им да увиснат във въздуха и да спуснат товара с въже.
— Вързопът може да се окаже твърде голям — рече Терш.
— Сигурна съм, че ще могат да го спуснат — каза тя.
— Значи… добре. Веднага ще се занимая с това. Успех на всички.
— Благодаря — отвърна Сара. — Всички го желаем.
Тя затвори телефона.
— Пет-шест часа започват да ми се струват много време — отбеляза Джени.
— Цяла вечност — каза Сара.
Всички явно горяха от нетърпение да научат за нейния замисъл, но разбираха, че това не може да се обсъжда. Обаче даже в мълчанието им Сара долови нотка на оптимизъм.
Не се надявайте прекалено, помисли си тревожно тя.
Имаше вероятност планът й да се окаже негоден. Всъщност нещата не вървяха благоприятно за тях. И ако планът се провалеше, древният враг щеше да разбере какво са имали за цел и щеше да ги унищожи по някакъв особено жесток начин.
Навън се бе зазорило.
Мъглата бе изгубила бледия си цвят. Сега блестеше, бяла-беленичка, сияеща от отразените лъчи на утринното слънце.
39
ВИДЕНИЕТО
Флетчър Кейл се събуди на разсъмване.
Гората все още тънеше в мрак. Млечна дневна светлина проникваше надолу в снопове през отворите в зеления балдахин, образуван от гъсто преплетените клони на огромните дървета. Слънчевите лъчи бяха разсеяни, мътни от мъглата и не се виждаше почти нищо.
Беше прекарал нощта в джипа комби на Джейк Джонсън. Излезе от колата и застана до нея, ослушвайки се внимателно за шумове от преследвачи. Миналата нощ, няколко минути след единадесет часа, поел курс към тайното убежище на Джейк Джонсън, Кейл се бе изкачил с колата по пътя Маунт Ларсън, завил бе по противопожарната просека, която водеше нагоре по северните склонове на Сноутоп — и си бе навлякъл белята. На десетина метра отпред фаровете уловиха табели, поставени от двете страни на пътя; с големи червени букви на бял фон бе написано: КАРАНТИНА. Карайки прекалено бързо, беглецът едва взе завоя и видя точно пред себе си полицейска блокада. Една патрулна кола бе преградила пътя. Двама полицаи тръгнаха да излизат от колата.
Кейл си спомни, че беше чул за карантинна зона около Сноуфилд, но бе сметнал, че това важи само за другата страна на планината. Удари спирачките, съжалявайки, че поне веднъж не е обърнал внимание на новините.
Снимката му бе разпратена навсякъде. Тези мъже щяха да го разпознаят и след час щеше да се озове отново в затвора.
Изненадата бе единствената му надежда. Те нямаше да очакват неприятности. Обслужването на карантинния пост бе лесна, приспивна работа.
Пушката НК91 бе на седалката до Кейл, покрита с одеяло. Той грабна оръжието, излезе от джипа и откри огън по ченгетата. Полуавтоматичната пушка затрака и полицаите изпълниха един кратък, блуждаещ танц на смъртта, като призрачни фигури в мъглата.