Разрушителните звуци заглъхнаха. Джени чуваше собственото си стържещо, мъчително дишане.
На няколко крачки от нея Тал Уитмън започна да се изправя на крака.
От другата страна на издутото улично платно някой стенеше в агония. Джени не можеше да види кой точно.
Тя се опита да стане, но улицата потръпна още веднъж и Джени отново тупна долу по лице.
Тал също падна, ругаейки на висок глас.
Внезапно улицата започна да потъва. Издаде измъчен звук и покрай линиите на пукнатините започнаха да пропадат парчета. В празното пространство отдолу започнаха да се сгромолясват отломки. Звукът създаваше впечатлението, че падат по-скоро в бездна, отколкото в отточен канал. Сетне цялата издигната секция се срути с гръмотевичен тътен и Джени се оказа на ръба на пропастта.
Лежеше по корем с повдигната глава и чакаше нещо да изскочи от дълбините, с ужас мислейки си какъв ли вид ще приеме този път променящият формата си.
Но то не се появи. От дупката не излезе нищо.
Ямата бе три метра широка и дълга към двайсет метра. На далечния й край Брайс и Лайза се опитваха да се изправят на крака. Джени едва не изкрещя от радост, когато ги зърна. Живи са!
Тогава видя Тимоти. Краката му бяха затиснати от огромен къс бетон. И още по-лошо — беше хванат в капана на едно парче от настилката, което се издаваше над края на дупката, без опора отдолу. То всеки миг можеше да се срути и да падне в ямата, отнасяйки Тимоти със себе си.
Джени се примъкна няколко сантиметра напред и се вторачи в дупката. Беше най-малко десет метра дълбока, вероятно на места много по дълбока; не можеше да прецени точно, защото по двайсетметровата й дължина имаше много сенки. Изглеждаше, че древният враг не се е издигнал от отточните канали, а от някакви устойчиви преди това варовикови пещери далече под твърдата почва, върху която бе изградена улицата.
Каква ли феноменална сила, какви ли немислимо огромни размери трябваше да притежава, за да отмести не само улицата, но и естествените скални образувания отдолу? И къде бе отишъл?
Погледна нагоре и видя, че Брайс се промъква към Тимоти.
Шум от хрущене и пукане разцепи въздуха. Бетонната плоча под Тимоти се размърда. Щеше да се отчупи и сгромоляса в бездната.
Брайс забеляза опасността. Пропълзя по една наклонена издадена плоча, опитвайки се да стигне навреме до Флайт.
Джени си помисли, че няма да успее.
Тогава настилката под нея заскърца, потрепери и тя осъзна, че също се намира на опасно място. Джени започна да се изправя. Бетонът под нея изплющя със звука на бомбен взрив.
41
ЛУЦИФЕР
Сенките по стените на пещерата постоянно се променяха; както и този, който ги правеше. На странната лунна светлина на газовия фенер съществото приличаше на стълб от гъст дим — гърчещ се, безформен, кървавочервен.
Макар на Кейл да му се искаше да вярва, че това е само дим, добре разбираше какво е. Ектоплазма. Точно това е. Материя от оня свят, от каквато разправят, че се състоят демоните, призраците и духовете.
Кейл никога не бе вярвал в призраци. Идеята за живот след смъртта бе опора за слабите хора, но не и за Флетчър Кейл. Но сега…
Джийн Тър седеше на пода, втренчен в призрака. Златната му обеца проблясваше. Кейл стоеше прав, притиснал гръб в студената варовикова стена. Чувстваше се като сраснал се с камъка.
Отвратителната миризма на сяра продължаваше да се носи във влажния въздух.
Отляво на Кейл, от отвора към първото помещение на подземното убежище се появи мъж. Не; не беше мъж. Беше един от близнаците на Джейк Джонсън. Този, който бе нарекъл Кейл детеубиец.
Кейл издаде тих отчаян звук.
Черепът на демона бе наполовина оголен. Едно влажно око без клепач се подаваше от костната ябълка и гледаше злобно към Кейл. После демонът се обърна към издигащото се чудовище в центъра на помещението. Отиде до стълба от мътна слуз, разтвори ръце, прегърна пихтиестата маса — и просто се стопи в нея. Кейл се пулеше неразбиращо.
Влезе друг Джейк Джонсън, този с липсващата плът на хълбока. Зад оголения му гръден кош пулсираше кърваво сърце; белите дробове се издуваха; и все пак органите не излизаха от празнините между ребрата. Това бе невъзможно. Освен ако не е призрак, изчадие на ада, изкатерило се от Преизподнята — с миризмата на сяра, миризмата на Сатаната! — а тогава всичко е възможно. Сега Кейл вярваше.
Единствената алтернатива на вярата бе лудостта. Останалите четирима близнаци на Джонсън влязоха един по един, поглеждаха към Кейл, после биваха поглъщани от течащата, гърчеща се слуз.