Газовият фенер съскаше тихо и без прекъсване. От желеобразната плът на госта от ада започнаха да израстват черни, ужасяващи криле.
Съскането на фенера отекваше от каменните стени. Полуоформените криле се прибраха отново в стълба слуз, от който се бяха появили. Започнаха да се образуват крайници на насекомо.
Най-сетне Джийн Тър проговори. Може би беше в транс — ала в очите му имаше живец.
— Идваме тук горе с някои от момчетата два-три пъти годишно. Знаеш ли? Това тук… това тук е идеалното място за купон „чукаш и хвърляш“. Никой нищо не чува. Никой не вижда. Загряваш ли?
Накрая Джитър отмести очи от съществото и се взря в Кейл.
Кейл каза:
— Какво по дяволите представлява… този купон „чукаш и хвърляш“?
— О, всеки няколко месеца, понякога и по-често, се появява някоя мацка, която иска да се присъедини към Хромовия Дявол, иска да е нечия жена, загряваш ли, не я е грижа на кого точно, или може би има намерение да стане кучка за всички случаи, която момчетата да могат да пояздят, когато за разнообразие им се прииска друга женска. Загряваш ли? — Джитър кръстоса крака в йогистка поза. Ръцете му лежаха неподвижни в скута. Приличаше на зъл Буда. — Понякога се случва някой от нас да търси нещо ново или пък мацката е муци и й правим място. Но не се случва толкова често. Повечето пъти им казваме да се чупят.
В центъра на пещерата, краката на насекомото се стопиха обратно в слузестия стълб. Започнаха да се оформят десетки ръце с пръсти, разтварящи се като венчелистчета на странни цветове. Джитър продължи:
— И от време на време се появява някоя готина мацка, но ние не я искаме с нас, искаме само да се позабавляваме с нея. Или виждаме някоя мамина рожба, избягала от къщи, загряваш ли, шестнайсетгодишно сладурче, някоя стопаджийка, и я взимаме тука горе, без значение дали иска или не. Даваме й кокаинче или хашишче, за да се поотпусне, после я водим тук на спокойствие и си я чукаме няколко дни, докато не я обърнем с хастара наопаки и когато на никой от нас вече не му става, я изхвърляме по най-майтапчийски начини.
Демоничното присъствие в центъра на помещението се промени за пореден път. Многото ръце се стопиха. По продължение на тъмното тяло се отвориха двадесетина усти, пълни с остри като бръсначи зъби.
Джийн Тър хвърли поглед към последната изява, но не изглеждаше уплашен. Само се усмихна.
— Изхвърляте ги? — каза Кейл. — Убивате ли ги?
— Да — отговори Джитър. — По най-майтапчийските начини. И ги копаме тука. Кой ли ще намери телата в тази пустош? Винаги е възбуждащо. Голям кеф. До тази неделя. В късния следобед тази неделя бяхме в тревата до колибата, пиехме си и натискахме една мацка, и изведнъж Джейк Джонсън излиза от гората, гологъз като че ли иска и той да чука мацето. Отначало помислих, че ще се покефиме с него. Смятах да му видим сметката, когато свършим с момичето, да се отървем от свидетеля, нали загряваш, но преди да го пипнем, от гората излиза още един Джейк, сетне трети…
— Точно както се случи и с мене — каза Кейл.
— …и още един, и още един. Ние ги гръмваме право в гърдите, в лицето, но те не падат, дори не се спират, продължават да се приближават. Тогава Малкия Уили, един от веселяците ми, напада най-близкия с нож, но това не помага. Напротив, този Джонсън грабва Уили, и той не можеше да се отскубне, и тогава изведнъж като че ли… значи… Джонсън вече не е Джонсън. Просто е това нещо, това кърваво на вид нещо без никаква форма. Нещото разяжда Уили… разяжда го като… значи, по дяволите, като че разтваря Уили. И нещото става по-голямо, и после се превръща в проклет огромен вълк…
— Господи — каза Кейл.
— …най-големия вълк, който си виждал, а после другите Джейковци се превръщат в разни неща, като големи гущери с отвратителни челюсти, но единият от тях не беше ни вълк, ни гущер, а нещо, което не мога да ти опиша и те всичките се втурват след нас. Не можем да стигнем до моторите, щото тези неща са между нас и тях, и така убиват още неколцина от моите пичове, а после ни подкарват нагоре по хълма.
— Към пещерите — каза Кейл. — Така направиха и с мен.
— Ние не подозирахме за тези пещери — продължи Тър. — Значи ние влизаме тук, в тъмното, и нещата започват да убиват още от нас, да ни убиват в тъмното…
Пълните с остри зъби усти изчезнаха.
— …и всички пищят, загряваш ли, аз не виждам къде съм, долазвам до ъгъла да се скрия, надявам се да не ме подушат, макар и да загрявам, че ще ме подушат.
Кърваво оцветената плът пулсираше, гърчеше се.
— …и след малко писъците спират. Всички са мъртви. Настава пълна тишина… и тогава чувам нещо да се движи наоколо.