Най-накрая бе успял.
Моментът бе дошъл.
„Тук — помисли си Кейл — е моето предопределение.“
42
ДРУГАТА СТРАНА НА АДА
Асфалтът под Джени се разчупи с тътен като от оръдеен изстрел.
Бум!
Младата жена залази назад, но не бе достатъчно бърза. Настилката под нея се раздвижи и започна да хлътва.
Пропадаше в ямата, Господи не ако падането не я убие, то ще излезе от скривалището си и ще я залови, ще я завлече долу на скрито място; ще я погълне преди някой да се опита да я спаси…
Тал Уитмън я сграбчи за глезените и я задържа. Джени висеше в ямата с главата надолу. Асфалтът се срути в дупката и се разби долу. Настилката под краката на Тал се разклати, започна да поддава и той за малко не изпусна Джени. После отстъпи назад, влачейки я със себе си по-далече от ронещия се ръб на пропастта. Когато Джени отново се озова на твърда почва, той й помогна да се изправи.
Макар и да знаеше, че е биологически невъзможно сърцето й да се качи в гърлото, тя буквално го преглътна.
— Боже мой — възкликна задъхано, — благодаря ти! Тал, ако не беше…
— Няма нищо — каза Тал, въпреки че и той едва не я последва в капана.
„Проста работа“ — помисли си Джени, спомняйки си случката с Тал, за която й бе разказал Брайс.
Забеляза, че на другия край на ямата Тимоти Флайт нямаше да има нейния късмет. Брайс нямаше да успее да го хване навреме.
Настилката под Флайт се поддаде. Едно парче с размери три на два метра изчезна в ямата, отнасяйки археолога със себе си. То не се разби на дъното като асфалта от страната на Джени. Оттатък стената на дупката бе полегата и плочата се плъзна десетина метра надолу към дъното и се спря върху друга отломка.
Флайт все още бе жив. Крещеше от болка.
— Трябва бързо да го извадим оттам — каза Джени.
— Няма смисъл дори да се опитва — възрази Тал.
— Ама…
— Виж!
То бе дошло за Флайт. Изригна от един от тунелите, които излизаха на пода на дупката и вероятно водеха надолу в дълбоките пещери. Огромен псевдопод от аморфна протоплазма се издигна на три метра във въздуха, гърчейки се падна на земята, откъсна се от криещото се отдолу основно тяло и се превърна в противно тлъст черен паяк с размерите на пони. Беше само на три-четири метра от Тимоти Флайт и запълзя към него през отломките от настилката с явното намерение да го убие.
Проснат безпомощно на бетонната плоча, с която бе паднал в дупката, Тимоти виждаше приближаването на паяка. Болката му се замени от вълна на ужас.
Черните тънки крака леко преодоляваха руините и съществото се приближаваше много по-бързо от човек. Върху крехките си на вид крачета имаше хиляди твърди, приличащи на тел черни власинки. Изпъкналият му корем бе гладък, лъскав, светъл на цвят.
Три метра. Два и половина.
Издаваше смразяващ кръвта звук, полуписък-полусъскане.
Два метра. Един метър.
Спря пред Тимоти, който се втренчи нагоре в чифт огромни мандибули, остри хитинови челюсти. Вратата между лудостта и здравия разум започна да се отваря в мозъка му.
Внезапно върху Тимоти се изля млечнобял дъжд. За секунда ученият си помисли, че паякът го пръска с отрова. После разбра, че това е Биосан-4. Другите бяха горе, на ръба на ямата, насочили пръскачките надолу.
Течността опръска и паяка. Черното му тяло се нашари с бели точки.
Пръскачката на Брайс бе повредена от една отломка. Не пускаше нито капка.
Ругаейки, той разкопча презрамките и я изтърси на улицата. Докато от другата страна на ямата Тал и Джени пръскаха надолу Биосан-4, Брайс отиде бързо до канавката и взе двата резервни контейнера с бактериосъдържащ разтвор. Те се бяха претърколили по настилката встрани от издигналия се асфалт и се бяха спрели в бордюра. Контейнерите имаха дръжки и Брайс ги сграбчи и двата. Бяха тежки. Втурна се обратно към края на дупката, поколеба се, после се спусна надолу по склона до самия му край. Успя да се задържи някак си на крака, здраво стискайки и двата контейнера.
Не тръгна към Флайт. Джени и Тал правеха каквото можеха за унищожаването на паяка. Вместо това Брайс се заизкачва по натрошените камъни, насочвайки се към дупката, от която променящият формата си бе изпратил последния си фантом.
Тимоти Флайт наблюдаваше с ужас как паякът се извива над него, превръщайки се в огромно ловджийско куче. Не беше просто куче, а Цербер с отчасти кучешко и отчасти човешко лице. Козината му (където не бе напръскано с Биосан-4) бе много по-черна от тази на паяка, огромните му лапи имаха остри нокти, а зъбите му бяха дълги колкото пръстите на Тимоти. Дъхът му вонеше на сяра и на нещо още по-лошо.