— Джени!
Джени погледна нагоре, сепнато.
Лайза бе вдигнала ръка; сочеше към другия край на кухнята. Зад тезгяха, в далечния край на помещението, имаше три монтирани в стената фурни. Едната от тях бе огромна, с масивни метални врати. Другите две фурни бяха по-малки, но по-големи от моделите, които се използваха в домашни условия; имаха по една врата с монтирано в нея прозорче. В момента нито една от фурните не бе включена. Това бе добре, защото ако бяха включени, кухнята щеше да се изпълни с отвратително зловоние.
Във всяка от тях имаше отрязана глава.
Исусе.
Смъртно бледите лица гледаха към стаята с притиснати носове от вътрешната страна на стъклата на фурните.
Джейкъб Либерман. Бяла коса, опръскана с кръв. Едното око полузатворено, другото отворено. Устните му присвити от болка.
Айда Либерман. Двете очи отворени. Устата й зяпнала, сякаш челюстта й се е откачила.
За момент Джени не можа да повярва, че главите са истински. Дойде й твърде много. Твърде шокиращо. Сети се за скъпите, почти като живи маски за празника на Вси Светии, които надничаха от целофанените кутии с маскарадни костюми и си спомни за отвратителните новости, продавани в сувенирните магазини — онези восъчни глави с изкуствена коса и стъклени очи, онези отвратителни неща, които малките момчета понякога намират за толкова забавни (и сигурно бяха такива) — и изведнъж се сети за една реплика от телевизионна реклама за кекс — „Нищо не показва любовта по-ясно от нещо, извадено от фурната!“
Сърцето й заби силно.
Беше като трескава, зави й се свят.
На тезгяха, отрязаните ръце все още бяха на точилката. Очакваше всеки момент да се раздвижат по тезгяха като два рака. Къде ли бяха обезглавените тела на Либерманови? Натъпкани в голямата фурна, зад металните врати без прозорчета? Лежащи вкочанени в огромния хладилник?
В гърлото й се надигна мъка, но тя я подтисна.
45-калибровият револвер сега й се струваше неефикасен срещу този невероятно жесток враг.
Джени отново почувства, че я наблюдават и силните удари на сърцето й вече не бяха като на заловено в капан животно, а като тимпани.
Тя се обърна към Лайза.
— Да се махаме.
Момичето тръгна към вратата на склада.
— Не оттам! — рязко каза Джени.
Лайза се обърна и премигна объркана.
— Не през алеята — каза Джени. — И не през онзи тъмен пасаж!
— За Бога, няма — съгласи се Лайза.
Забързаха през кухнята и през другата врата в магазина. Покрай празните рафтове за сладкиши. Покрай масите за кафе и столовете.
Джени се затрудни да отвори резето на предната врата. То не искаше да помръдне. Помисли си, че все пак ще трябва да минат през алеята и пасажа. После осъзна, че се опитва да дръпне резето в грешна посока. Когато обърна мандалото в правилната посока, вратата се отвори с прещракване.
Те се втурнаха в студения нощен въздух.
Лайза пресече тротоара и отиде до един висок бор. Изглежда имаше нужда да се облегне на нещо.
Джени дойде при сестра си, обръщайки се неспокойно назад към пекарнята. Не би се учудила да види как двете обезглавени тела се втурват тромаво към нея с демонични намерения. Но нищо не помръдваше, освен краят на тентата на синьо-бели ивици, която леко се надигаше от променливия ветрец.
Нощта бе все така тиха.
Луната се бе издигнала в небето откакто Джени и Лайза бяха влезли в покрития пасаж.
След малко момичето каза:
— Радиация, болест, отрова, токсичен газ — май сме тръгнали по грешна следа. Само другите хора, болните хора, правят такива странни неща. Нали? Някой извратен психопат е направил всичко това.
Джени поклати глава.
— Един човек не би могъл да извърши всичко. За опустошаването на град с почти петстотин жители е нужна цяла армия от смахнати убийци.
— Тогава какво е било? — попита Лайза, треперейки.
Джени нервно се огледа нагоре-надолу по пустата улица. Изглеждаше неблагоразумие, дори безразсъдно да стоят тук, на открито, но не можеше да измисли къде биха могли да бъдат в безопасност.
— Психопатите не образуват клубове и не планират масови убийства като че са ротарианци, планиращи благотворителни танци. Те почти винаги действат сами — каза тя.
Местейки очи от сянка на сянка, сякаш очакваше някоя от тях да се материализира със зли намерения, Лайза каза:
— Какво ще кажеш за комуната на Чарлс Менсън, през шестдесетте, онези хора, които убиха филмовата звезда — как се казваше тя?
— Шарън Тейт.
— Да. Не би ли могло това да е друга група от такива луди?
— Те бяха не повече от половин дузина хора от средите на семейство Менсън и това бе едно много рядко отклонение от шаблона на вълка-единак. Във всеки случай, половин дузина не биха могли да направят това в Сноуфилд. Нужни са били поне петдесет, сто, може би повече. Толкова много психопати просто не могат да действат заедно.