— Освен това, защо да се учиш от мен, когато можеш да взимаш уроци от истински професионалист?
— Професионалист ли? — попита живо Лайза.
— Разбира се. Хенк Сандерсън ще ти дава уроци, ако го помоля.
— Кой е той?
— Собственик е на хотел Пайн Нол и дава уроци по ски, но само на няколко избрани ученици.
— Той любовник ли ти е?
Джени се усмихна, припомняйки си какви чувства я вълнуваха на четиринадесет години. На тази възраст повечето момичета бяха вманиачени на тема момчета, момчетата над всичко останало.
— Не, Хенк не ми е любовник, познавам го от две години, откакто пристигнах в Сноуфилд, просто сме добри приятели.
Минаха покрай зелена табела, на която с бели букви бе изписано:
— Обзалагам се, че има доста свестни момчета на моята възраст.
— Сноуфилд не е много голям град — предупреди я Джени. — Но предполагам, че ще се намерят няколко свестни момчета.
— Но по време на сезона ще ги има с дузини!
— Хей, детенце! Няма да излизаш с разни пришълци — поне още няколко години.
— Защо пък не?
— Защото аз го казвам.
— Но защо?
— Преди да излизаш по срещи с момчета, трябва да знаеш откъде са, какви са и от какви семейства произхождат.
— О, мога чудесно да преценявам характери — каза Лайза. — Първото ми впечатление обикновено е точно. Не трябва да се тревожиш за мен. Няма да се мотая с някой убиец с брадва или откачен изнасилвач.
— Сигурна съм, че няма — каза Джени, намалявайки скоростта на един остър завой, — защото ще излизаш само с местните момчета.
Лайза въздъхна и поклати театрално глава в знак на разочарование.
— В случай, че не си забелязала, Джени, докато те нямаше преминах пубертета.
— О, това не ми убягна.
Взеха завоя. Още една права отсечка пред тях и Джени натисна отново газта.
— Сега имам гърди — рече Лайза.
— И това забелязах — отвърна Джени, приемайки невъзмутимо момичешките й брътвежи.
— Вече не съм дете.
— Нито пък възрастна. Ти си девойка.
— Аз съм млада жена.
— Млада? Да. Жена? Още не.
— Господи!
— Чуй ме. Аз съм законната ти настойница. Нося отговорност за теб. Освен това съм твоя сестра и те обичам. Ще правя това, което смятам — и което зная, че е най-доброто за теб.
Лайза шумно въздъхна.
— Защото те обичам — наблегна Джени.
Лайза смръщено отвърна:
— Май си също толкова стриктна, колкото беше мама.
Джени кимна.
— Може би повече.
— Господи.
Джени хвърли поглед към Лайза. Момичето гледаше през страничния прозорец. Лицето й почти не се виждаше, но не личеше да е ядосана; не се цупеше. Всъщност устните й бяха леко извити в неопределена усмивка. Независимо дали го разбират или не, всички деца обичат да бъдат наставлявани. Дисциплината е израз на загриженост. Номерът е да не си много тираничен.
Вглеждайки се отново в пътя, Джени хвана волана с две ръце и рече:
— Ще ти кажа какво ще ти позволявам да правиш.
— Какво?
— Ще ти позволявам да си връзваш обувките.
Лайза премигна.
— Хм?
— И да влизаш в банята, когато пожелаеш.
Неспособна да издържи повече в позата на накърнено достойнство, Лайза се изхихика.
— Ще ми позволиш ли да ям, когато съм гладна?
— О, абсолютно. — Джени се усмихна. — Дори да оправяш леглото си сутрин.
— Много си великодушна! — каза Лайза.
В този момент момичето изглеждаше дори по-младо от възрастта си. С маратонки, джинси и каубойска риза, неспособна да удържи смеха си, Лайза изглеждаше мила, нежна и страшно уязвима.
— Приятели ли сме? — попита Джени.
— Приятели.
Джени бе учудена и доволна от лекотата, с която общуваха през дългия път от Нюпорт Бийч. Все пак, въпреки кръвната връзка, те бяха почти непознати. На тридесет и една години, Джени бе със седемнадесет години по-възрастна от Лайза. Бе напуснала дома си преди втория рожден ден на Лайза, шест месеца преди смъртта на баща им. През годините в медицинското училище и по време на специализацията като интернист в болницата Калъмбия Пресбитериън в Ню Йорк, Джени бе твърде заета с работа и далеч от дома, за да посещава редовно майка си и Лайза. После, след като завърши лекарската си специализация, тя се завърна в Калифорния и отвори кабинет в Сноуфилд. През изминалите две години работеше усилено за създаването на добра клиентела, която да обслужва в Сноуфилд и още няколко малки градчета в планините. Неотдавна майка им почина и едва тогава Джени започна да съжалява, че не е била по-близка с Лайза. Може би щяха да успеят да наваксат пропуснатите години — сега, когато останаха сами.
Пътят се издигаше постепенно и здрачът за момент се разпръсна, когато колата излезе от сенчестата планинска долина.