Джени мина покрай двата стълба на портата и по тухлената алея, която водеше към едноетажна английска къща, разположена навътре в двора. През цветните стъкла във форма на ромбчета се излъчваше топла светлина.
Том и Карин Оксли живееха в привидно малка къща, която в действителност имаше седем стаи и две бани. Том бе счетоводител на повечето от квартирите и мотелите в града. Карин държеше едно очарователно френско кафе, което работеше по време на сезона. Двамата бяха радиолюбители и имаха късовълнов предавател, поради което Джени бе дошла тук.
— Ако някой е саботирал радиото в канцеларията на шерифа — каза Лайза, — кое те кара да мислиш, че не са извадили от строя и това?
— Може да не са знаели за него. Заслужава си да проверим.
Тя позвъни на вратата и когато не получи отговор, опита се да я отвори. Беше заключена.
Отидоха до задната част на къщата, където от прозорците струеше жълта светлина. Джени погледна разтревожено към полянката отстрани, където не проникваше лунна светлина поради високите дървета. Стъпките им глухо кънтяха по дървения под на верандата отзад. Тя опита вратата на кухнята и откри, че също е заключена.
Пердетата на най-близката до тях стая не бяха спуснати. Джени надникна и видя само най-обикновена кухня: зелен плот, кремави стени, дъбови шкафове, блестящи от чистота кухненски принадлежности и никакви признаци на насилие.
Джени си спомни, че единият от прозорците към верандата бе на кабинета. Осветлението бе включено, но пердетата бяха спуснати. Джени почука на стъклото, но никой не отговори. Опита прозореца, беше затворен. Хвана револвера за дулото и с дръжката счупи стъклото в средата на прозореца. Шумът от счупени стъкла бе шокиращо силен. Въпреки че ставаше дума за спешен случай, тя се почувства като крадец. Протегна ръка през счупения прозорец и отвори, бутна двете крила на прозореца, качи се на перваза и влезе в къщата. Пипнешком мина през завесите и ги дръпна встрани, за да може Лайза по-лесно да влезе вътре.
В малкия кабинет имаше две тела. Том и Карин Оксли.
Карин лежеше на пода на една страна, със свити към корема крака, раменете й превити напред, а ръцете — кръстосани на гърдите. Приличаше на ембрион. Бе посиняла и подпухнала. Изпъкналите й очи гледаха ужасено. Устата й бе отворена, замръзнала завинаги по средата на писък.
— Лицата са най-ужасната част — каза Лайза.
— Не мога да разбера защо лицевите мускули не се отпускат след смъртта. Не мога да си обясня как остават стегнати по този начин?
— Какво ли са видели? — питаше се Лайза.
Том Оксли седеше пред късовълновия предавател. Беше се отпуснал върху радиото, главата му бе обърната на една страна. Целият бе в синини и ужасно оттекъл, точно като Карин. Ръката му бе вкопчена в микрофона на масата, сякаш бе загинал, отказвайки да го пусне. Очевидно не бе успял да повика помощ. Ако бе успял да предаде съобщение извън Сноуфилд, досега полицията щеше да е тук.
Радиото не работеше.
Джени се досети веднага щом видя телата.
Обаче нито състоянието на радиото, нито това на труповете бе така интересно, както барикадата. Вратата на кабинета бе затворена и навярно заключена. Карин и Том бяха издърпали тежкия шкаф пред нея. Бяха наредили няколко стола до шкафа, после закрепили телевизора върху тях.
— Решени са били да спрат нещо да влезе тук — каза Лайза.
— Но то все пак е влязло.
— Как?
И двете погледнаха към прозореца, през който влязоха.
— Беше затворен отвътре — каза Джени.
Стаята имаше само още един прозорец. Отидоха до него и дръпнаха завесите встрани.
Той също бе добре затворен отвътре.
Джени се загледа навън в нощта и усети, че нещо се крие в тъмнината, взира се в нея, оглеждайки я добре докато тя стоеше незащитена на осветения прозорец. Тя бързо спусна пердетата.
— Заключена стая — каза Лайза.
Джени бавно се обърна и разгледа кабинета. Имаше малък отвор от една отоплителна тръба, покрит с метална решетка с тесни прорези и имаше може би един сантиметър разстояние под барикадираната врата. Обаче никой по никакъв начин не би могъл да се промъкне в стаята.
— Доколкото разбирам, само бактерия, токсичен газ или някакъв вид радиация е могла да влезе тук и да ги убие — каза Джени.
— Но никое от тези неща не е убило Либерман.
Джени кимна.
— Още повече, никой не се барикадира срещу радиация, газ или вируси.
Колко от хората в Сноуфилд са се заключили, смятайки, че са намерили безопасно убежище — само за да умрат внезапно и загадъчно като онези, които не са имали време да избягат? И какво може да е това нещо, което влиза през заключени стаи, без да отваря врати и прозорци? Какво е преминало през тази барикада, без да я развали?