— Ушите ми са като натъпкани с памук — каза Лайза и се прозя да изравни налягането.
Направиха още един остър завой и Джени намали скоростта. Отпред се простираше дълъг, спускащ се надолу път, който преминаваше в Скайлайн роуд, главната улица на Сноуфилд.
Лайза внимателно се взираше през предното стъкло, изучавайки града с явно удоволствие.
— Изобщо не е, каквото си представях!
— Какво си очаквала?
— О, нали знаеш, много грозни малки мотели с неонови реклами, много бензиностанции, такива неща. Но това място наистина е чудесно!
— Имаме много строги строителни принципи — каза Джени. — Неонът не е приемлив. Пластмасовите табели не са позволени. Никакви ярки цветове, никакви кафенета с форма на кафеник.
— Супер е — каза Лайза, зяпайки докато бавно преминаваха през града.
Рекламите представляваха груби дървени табели, всяка с името на магазина и вида на дейността му. Архитектурата бе малко еклектична — норвежки, швейцарски, баварски и френско-италиански алпийски стил, — но всяка сграда бе построена в един или друг планински стил със свободно използване на камък, плочи, дърво, открити греди, цветно и оловно стъкло. Частните домове нагоре по Скайлайн роуд също бяха украсени със сандъчета цветя, балкони и градински веранди с декоративни огради.
— Наистина е красиво — каза Лайза докато Джени караше нагоре по хълма към скиорските лифтове и високия край на града. — И винаги ли е толкова тихо?
— О, не — каза Джени. — През зимата градът наистина оживява и…
Остави изречението недовършено като осъзна, че градът не бе просто тих. Изглеждаше направо мъртъв.
През всеки друг мек септемврийски неделен следобед поне някои от жителите щяха да се разхождат навън по плочите на тротоарите и да седят по балконите и верандите с изглед към Скайлайн роуд. Зимата приближаваше и тези последни дни на хубавото време бяха особено ценени. Ала днес, когато следобедът преминаваше във вечер, тротоарите, балконите и верандите бяха пусти. Дори в онези магазини и къщи, в които светеше, нямаше признаци на живот. Джениният Транс Ам бе единствената кола, която се движеше по дългата улица.
Тя спря пред знака стоп на първата пресечка. Сен Мориц уей пресичаше Скайлайн роуд, простирайки се три преки на изток и четири на запад. Погледна в двете посоки, но не видя никого.
Следващата пресечка също беше пуста. Както и пресечката след нея.
— Странно — каза Джени.
— Трябва да има някое страшно шоу по телевизията — каза Лайза.
— Сигурно е така.
Минаха покрай ресторант Маунтинвю на ъгъла на Вейл лейн и Скайлайн. Вътре светеше, но през големите ъглови витрини не се виждаше никой. Маунтинвю бе любимо място за срещи на местните жители и през зимата, и извън сезона и бе необичайно ресторантът да бъде напълно пуст по това време на деня. Дори не се виждаха никакви сервитьорки.
Лайза явно бе загубила интерес към неестествената тишина, въпреки че първа я бе забелязала. Отново зяпаше и се възхищаваше на чудната архитектура.
Но Джени не можеше да повярва, че всички са се струпали пред телевизорите, както предположи Лайза. Мръщейки се объркано, тя поглеждаше към всеки прозорец докато караше колата си към хълма. Не забеляза признаци на живот.
Сноуфилд бе дълъг шест пресечки от началото до края на наклонената главна улица, къщата на Джени бе по средата на най-горната отсечка, от западната страна на улицата, близо до скиорските лифтове. Представляваше двуетажна швейцарска хижа от камък и греди с три прозореца с капаци от страната на улицата и мансарда. Начупеният на множество ъгли покрив бе покрит с каменни плочи, изпъстрени в сиво, синьо и черно. Къщата бе построена на шест метра от постлания с каменни плочи тротоар, зад висок до кръста жив плет. В единия край на верандата имаше табелка с надпис; ДЖЕНИФЪР ПЕЙДЖ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА; написани бяха и приемните часове.
Джени паркира колата в късата алея.
— Каква готина къща! — възкликна Лайза.
Първата къща, която някога Джени бе притежавала; обичаше я и се гордееше с нея. Само видът на къщата я стопли и ободри, за момент забрави странната тишина, обгърнала Сноуфилд.
— Е, не е много голяма, особено след като отделих част от долния етаж за чакалня и кабинет. А и все още банката притежава повече от нея, отколкото аз самата. Но наистина има стил, нали?
— Много — отвърна Лайза.
Те излязоха от колата и Джени откри, че след залеза студеният вятър се е засилил. Беше облечена в зелен пуловер и джинси, но въпреки това потръпна. Есента в планините бе променлива, меки дни се редуваха с хладни нощи.