— Играят си с нас.
— Като котка с мишка — тихо отвърна Джени.
Стояха по средата на безмълвната улица, страхувайки се да се върнат на пейката пред градския затвор, за да не би тяхното движение да предизвика отново сирената или камбаната.
Внезапно чуха глухо бучене. За момент стомахът на Джени се стегна. Тя вдигна пак револвера, въпреки че не виждаше къде да стреля. После разпозна звука: моторите на коли, изкачващи стръмния планински път.
Извърна се и се загледа надолу по улицата. Шумът от двигателите се засилваше. Зад завоя се появи кола, в края на града.
Мигаща червена светлина на покрива. Полицейска кола. Две полицейски коли.
— Слава Богу! — каза Лайза.
Джени бързо отведе сестра си до постлания с каменни плочи тротоар пред участъка.
Двете бяло-зелени патрулни коли изкачиха бавно опустялата улица и завиха под ъгъл до бордюра пред дървената пейка. Двата двигателя изгаснаха едновременно. Мъртвешката тишина на Сноуфилд отново завладя нощта.
Един доста симпатичен черен мъж в униформа на помощник-шериф излезе пръв от колата, оставяйки след себе си вратата отворена. Той погледна към Джени и Лайза, но не проговори веднага. Вниманието му бе завладяно от неестествено тихата, безлюдна улица. Втори мъж излезе от предната врата на същата кола. Имаше непокорна песъчлива коса. Клепачите му бяха толкова натежали, че изглеждаше като че всеки момент ще заспи. Бе облечен в цивилни дрехи — сиви панталони, бледосиня риза и тъмносиньо яке — но на него имаше прикачена значка.
Още четирима мъже излязоха от патрулните коли. Всичките шест новодошли застанаха безмълвно за един дълъг момент, очите им оглеждаха тихите магазини и къщи.
В този странен, продължителен миг, Джени усети смразяващо предчувствие, на което не й се искаше да повярва. Беше сигурна — усещаше; знаеше, — че не всички от тях щяха напуснат това място живи.
11
РАЗСЛЕДВАНЕ
Брайс приклекна до тялото на Пол Хендерсън.
Останалите седем — неговите хора, д-р Пейдж и Лайза — се бяха събрали в приемната, зад дървената преграда в сноуфилдския шерифски участък. Бяха притихнали в присъствието на смъртта.
Пол Хендерсън беше добър човек с добри инстинкти. Смъртта му бе голяма загуба.
Брайс каза:
— Д-р Пейдж?
Тя приклекна от другата страна на трупа.
— Да?
— Не сте ли местили тялото?
— Дори не съм го пипала, шерифе.
— Няма ли кръв?
— Точно както виждате. Никаква кръв.
— Раната може да е на гърба — каза Брайс.
— Дори и да е така, пак щеше да има кръв на пода.
— Може би. — Той се взря в поразителните очи на Джени — зелено, изпъстрено със злато. — Обикновено не местя тялото преди съдебният лекар да го е видял. Но този случай е извънреден. Трябва да обърна този мъж.
— Не съм сигурна дали не е опасно да го докосвате.
— Някой трябва да го стори — каза Брайс.
Д-р Пейдж се изправи и всички се отдръпнаха на няколко крачки.
Брайс сложи ръка върху пурпурно-черното обезобразено лице на Хендерсън.
— Кожата е още леко топла — рече той учудено.
Д-р Пейдж каза:
— Не смятам, че са мъртви от дълго време.
— Но едно тяло не губи цвета си и не се подува само за няколко часа — каза Тал Уитмън.
— Тези тела могат — каза докторът.
Брайс преобърна трупа, излагайки на показ гърба. Нямаше рана.
Надявайки се да открие някакво неестествено хлътване в черепа, Брайс зарови пръсти в гъстата коса на мъртвия мъж, опипвайки костите. Ако бяха ударили помощник-шерифа силно отзад по главата… Но случаят не бе такъв. Черепът бе непокътнат.
Брайс се изправи.
— Докторе, онези два случая на обезглавяване, които споменахте… струва ми се, че трябва да ги видим.
— Може ли един от вашите хора да остане тук със сестра ми?
— Разбирам чувствата ви — каза Брайс. — Но едва ли ще е разумно да разделям хората си. Може би няма сигурност в многобройността; но от друга страна може и да има.
— Всичко е наред — увери Лайза Джени. — И без това не желая да оставам.
Тя беше смело момиче. И тя, и по-голямата й сестра възбуждаха любопитството на Брайс Хамънд. Бяха бледи, а очите им бяха трескави от потресение и ужас като на дервиши — но се справяха много по-добре, отколкото биха се справили повечето хора в този странен кошмар.
Сестрите Пейдж поведоха групата навън от участъка и надолу по улицата към пекарнята.
За Брайс бе трудно да повярва, че съвсем неотдавна Сноуфилд е бил нормално оживено градче. Градът изглеждаше сух, опустошен и мъртъв като стар изоставен град в далечна пустиня, някъде накрая на света, където дори вятърът често забравя да отиде. Мълчанието, покрило града, приличаше на тишина от безброй години, от десетки години, от векове, тишина от невъобразимо дълго натрупване на епохи върху епохи.