— Изглежда трябва да е било молив за вежди — каза Лайза.
Джени кимна.
— И аз мисля така.
Претърсиха банята за черен молив за вежди. Не го намериха.
— Страхотно — каза раздразнено шерифът. — Значи моливът за вежди е изчезнал заедно с може би двама души, които са се били заключили тук. Двама души, отвлечени от заключена стая.
Слязоха по стълбите до рецепцията. Според книгата за регистриране на гостите, стаята, в която намериха съобщението, бе заета от някои си г-н и г-жа Харълд Ордни от Сан Франциско.
— Никой от другите гости не се казва Тимоти Флайт — каза шерифът Хамънд, затваряйки книгата.
— Е — каза лейтенант Уитмън, — предполагам, че това е всичко, което можем да направим тук засега.
На Джени й олекна да чуе това.
— Добре — каза Брайс Хамънд. — Нека настигнем Франк и другите. Може те да са открили нещо, което ние не сме.
Тръгнаха през фоайето. Само след няколко крачки Лайза ги спря с писък.
Всички я видяха, секунда след като бе приковала вниманието на момичето. Беше на масата, точно под светлината на една лампа с розов абажур, така красиво осветена, че изглеждаше почти като произведение на изкуството. Мъжка ръка. Отрязана ръка.
Лайза се извърна от страшната гледка.
Джени прегърна сестра си и надникна над рамото й със страховито любопитство. Ръката. Проклетата, подигравателна, невъзможна ръка.
Държеше здраво молив за вежди между палеца, показалеца и средния пръст. Моливът за вежди. Същият. Той трябваше да е.
Джени изпита не по-малък ужас от Лайза, но прехапа устни и подтисна писъка си. Но не само видът на ръката будеше у нея отвращение и ужас. Това, което накара дъхът й да пресекне и да изгаря гърдите й бе фактът, че преди малко тази ръка я нямаше на масата. Някой я бе поставил там, докато бяха на горния етаж, знаейки, че ще я намерят; някой се подиграваше с тях, някой с изключително извратено чувство за хумор.
Присвитите очи на Брайс Хамънд бяха отворени повече, отколкото Джени бе виждала досега.
— Да го вземат мътните, това нещо го нямаше преди, нали?
— Не — каза Джени.
Шерифът и заместник-шерифът държеха револверите си с насочени към пода дула. Сега ги вдигнаха, като че ли отрязаната ръка можеше да пусне молива за вежди, да скочи от масата към нечие лице и да извади нечии очи.
Бяха занемели.
Спираловидните орнаменти на ориенталския килим сякаш се бяха превърнали в хладилни серпантини, излъчващи вълни леден въздух.
Над главите им, в някоя далечна стая, подът или несмазана врата изскърца, изстена, изскърца.
Брайс Хамънд вдигна поглед нагоре към тавана на фоайето.
Кръъъъъъъц.
Това можеше да е просто естествен звук. Но можеше да е и нещо друго.
— Сега няма съмнение — каза шерифът.
— Няма съмнение в какво? — попита лейтенант Уитмън, гледайки не към шерифа, а към другите врати на фоайето.
Шерифът се обърна към Джени.
— Когато чу сирената и камбаните точно преди да пристигнем, ти каза, че си разбрала, че каквото и да се е случило в Сноуфилд, то може да продължава.
— Да.
— Сега сме сигурни, че си била права.
12
БОЙНО ПОЛЕ
Джейк Джонсън чакаше заедно с Франк, Горди и Стю Уоргъл в края на блока, на един ярко осветен участък от тротоара пред магазина за хранителни стоки Джилмартинс Маркет.
Джейк гледаше как Брайс Хамънд излиза от гостилницата Кендълглоу и се молеше на Бога шерифът да се движи по-бързо. Не му харесваше да стои на светло. По дяволите, беше като на сцената. Джейк се чувстваше уязвим.
Разбира се, преди няколко минути, когато провеждаха огледа на някои от сградите по улицата, трябваше да минат през тъмни места, където сенките изглеждаха като пулсиращи живи същества и Джейк бе гледал със силен копнеж към същия този участък от ярко осветен тротоар. Беше се страхувал от тъмното толкова, колкото сега от светлото.
Той нервно прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Другата му ръка стоеше върху револвера в кобура.
Джейк Джонсън не само вярваше в предпазливостта: той я бе издигнал в култ; предпазливостта бе неговият бог. По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваш; птичка в ръката струва повече от две в храстите; глупците връхлитат там, където ангелите се страхуват да пристъпят… Той имаше милион максими. За него те бяха прожектори, осветяващи безопасния път, а отвъд тези светлини лежеше само студената пустота на риска, шанса и хаоса.
Джейк никога не се бе женил. Бракът означаваше да поеме много нови отговорности. Означаваше да рискува и чувствата, и парите, и цялото си бъдеще.