Дженифър се протегна, раздвижи схваналите се от продължителното шофиране мускули и затвори вратата. Звукът проехтя към планината и надолу към града. Бе единственият звук в здрача.
Застана за момент до колата, загледана към Скайлайн роуд и центъра на Сноуфилд. Нищо не помръдваше.
— Бих могла да остана тук завинаги — заяви доволно Лайза, щастливо взирайки се надолу към града.
Джени се ослуша. Ехото от затръшнатата врата заглъхна и не се замести от друг звук, освен мекия шепот на вятъра.
Има разни видове тишина. Всички те не си приличат. Тишината в драпираните с кадифе стаи на погребалния дом е много по-различна от мрачната и ужасна тишина на скръб в самотната спалня на вдовицата. На Джени й се стори, че в тишината на Сноуфилд има тъга; обаче не знаеше защо се чувства така и дори защо изобщо й дойде тази странна мисъл. Спомни си тишината на спокойната лятна нощ, която в действителност не е тишина, а неуловим хор от крилата на нощните пеперуди, блъскащи се в прозорците, щурците, движещи се в тревата и лекото поскръцване на верандата. Сноуфилдският безшумен сън бе наситен с такива неща, както и с трескава активност — далечни гласове, движение, борба — почти извън досега на сетивата. И нещо друго. Съществуваше и тишината на зимната нощ, дълбока и безчувствена, но в очакване на оживените нарастващи шумове на пролетта. Сега тишината също бе изпълнена с очакване и това караше нервите на Джени да се напрягат.
Искаше й се да извика, да попита дали има някой тук. Не го стори, защото съседите можеха да се покажат, изплашени от вика й, всички невредими, объркани от нейната реакция и тогава щеше да изглежда смешна. Доктор, който се държи глупаво на публично място в понеделник, е доктор без пациенти във вторник.
— …да остана тук завинаги, вечно — казваше Лайза, все още превъзнасяйки красотата на планинското селище.
— Не те ли… тревожи? — попита Джени.
— Кое?
— Тишината.
— Да, чудесна е. Толкова е спокойно.
Наистина бе спокойно. Нямаше и следа от нещо тревожно.
Джени се чудеше защо тогава е толкова напрегната. Тя отвори багажника на колата и извади куфара на Лайза, после още един.
Лайза вдигна втория куфар и посегна към сака си в багажника.
— Не се претоварвай — каза Джени. — И без това трябва да се връщаме още няколко пъти.
Прекосиха ливадата по каменната пътека и продължиха до верандата, където от кехлибарено червеникавия залез се стелеха сенки като разцъфващи листчета на нощни цветя. Джени отвори вратата и влезе в тъмното антре.
— Хилда, пристигнахме!
Нямаше никакъв отговор. Единствената светлина в къщата бе в далечния край на коридора, зад отворената кухненска врата.
Джени остави куфара и светна в коридора.
— Хилда?
— Коя е Хилда? — попита Лайза, пускайки куфара и сака.
— Икономката ми. Знае по кое време ще пристигнем. Мислех, че вече е приготвила вечерята.
— Ау, икономка! Искаш да кажеш, че живее тук?
— Има апартамент над гаража — каза Джени, слагайки портмонето си и ключовете от колата на малката масичка под голямото огледало в месингова рамка.
Лайза бе впечатлена.
— Хей, ти да не би да си богата, а?
Джени се засмя.
— Едва ли. Всъщност не мога да си позволя Хилда — но също така не мога да си позволя да съм без нея.
Чудейки се защо свети в кухнята, след като Хилда не е там, Джени тръгна по коридора, а Лайза я следваше отблизо.
— С часовете в кабинета и спешните случаи от още три други планински градчета никога не бих яла нещо друго освен сандвичи с кашкавал и понички, ако не беше Хилда.
— Добра готвачка ли е? — попита Лайза.
— Прекрасна. Прекалено добра, що се отнася до десертите.
Кухнята беше обширна и с висок таван. Тенджери, тигани, черпаци и други съдове висяха на блестящата неръждаема метална стандартна рамка над централния готварски блок с четири котлона, грил и място за обработване на продуктите. Плотовете бяха покрити отгоре с теракотни плочи, а шкафовете бяха от тъмен дъб. В другия край на стаята имаше двойна мивка, двойна фурна, микровълнова печка и хладилник.
Щом прекрачи прага, Джени се обърна наляво и отиде до писалището, където Хилда съставяше менюто и пишеше списъците за покупки. Там би трябвало да намери бележка. Не намери такава и когато се извърна от малкото писалище, чу сподавения вик на Лайза.
Момичето бе заобиколило до далечната страна на централния готварския блок. Стоеше до хладилника и гледаше надолу към нещо на пода пред мивката. Цялата трепереше, а лицето й бе страшно бледо. Изпълнена с внезапен страх, Джени бързо заобиколи блока.
Хилда Бек лежеше на пода по гръб, мъртва. Беше се втренчила в тавана с безжизнени очи и безцветният й език се показваше между зъбите и подпухналите й устни.