— Къде би могъл да отиде? — попита Горди, добил малко свиреп вид, както винаги, когато се намръщеше, дори ако, както сега, бе всъщност изплашен.
— Не е отишъл никъде — каза Стю Уоргъл. — Взели са го.
— Той не извика за помощ.
— Не е имал възможност.
— Мислиш ли, че е жив… или е мъртъв? — попита младото момиче Пейдж.
— Кукличка — каза Уоргъл, протърквайки четината по бузите си. — На твое място не бих се надявал. Залагам последния си долар, че ще намерим някъде Джейк, втвърден като дъска, целия подут и морав като останалите.
Момичето премигна и се притисна по-силно о сестра си. Брайс Хамънд каза:
— Хайде, да не отписваме Джейк толкова бързо.
— Съгласен съм — рече Тал. — Има много мъртъвци в този град. Но ми се струва, че повечето не са мъртви. Просто ги няма.
— Всички те са по-мъртви от поразени с напалм деца. Не съм ли прав, Франк? — каза Уоргъл, който никога не пропускаше възможността да бодне Отри за службата му във Виетнам. — Просто все още не сме ги открили.
Франк не се хвана на въдицата. Беше твърде умен и се контролираше чудесно. Вместо това той отвърна:
— Не разбирам защо то не ни взе всичките, когато имаше тази възможност? Защо само блъсна на пода Тал?
— Палех фенерчето — каза Тал. — То не е искало да го направя.
— Да — каза Франк, — но защо от всички нас то задигна само Джейк и защо изчезна веднага след това?
— То ни дразни — каза д-р Пейдж. Уличните лампи придаваха зелен блясък на очите й. — Както казах за църковната камбана и сирената на пожарната. Играе си като котка с мишка.
— Но защо? — попита раздразнено Горди. — Какво цели то с всичко това? Какво иска?
— Чакай малко — каза Брайс. — Как изведнъж всички започнахте да го наричате „то“? Последния път, когато направих неофициален преглед на нещата, ми се стори, че всички са съгласни, че единствено банда убийци-психопати могат да извършат това. Маниаци. Хора.
Всички се спогледаха неспокойно. Никой нямаше желание да изкаже мислите си. Немислимите неща сега бяха възможни. А това са неща, които нормалните хора трудно изразяват с думи.
От тъмнината изникна внезапен порив на вятъра и дърветата се наклониха почтително.
Уличните лампи премигнаха.
Всички подскочиха, сепнати от непостоянството на осветлението. Тал сложи ръка на револвера в кобура си. Но светлините не угаснаха.
Всички се вслушваха в гробищния град. Единственият звук бе шепотът на брулените от вятъра дървета, който приличаше на последното дълго издихание пред гроба, на продължителен предсмъртен стон.
Джейк е мъртъв, мислеше Тал. Този път Уоргъл е прав. Джейк е мъртъв, а може би и ние, само че още не знаем това.
Брайс каза на Франк Отри:
— Франк, защо казваш „то“ вместо „те“ или нещо друго?
Франк погледна към Тал, търсейки подкрепа, но Тал не знаеше защо и той самият бе казал „то“. Франк се окашля. Премести тежестта си от единия крак на другия, погледна към Брайс и вдигна рамене.
— Значи, сър, предполагам, че може би съм казал „то“, защото… значи… един войник, един неприятел-човек щеше да ни унищожи още там в супермаркета, когато имаше възможността, всички ни наведнъж, в тъмнината.
— Значи ти смяташ — какво? — че този неприятел не е човек?
— Може да е някакъв вид… животно.
— Животно? Наистина ли мислиш така?
На Франк изглежда му беше много неловко.
— Не, сър.
— Какво мислиш? — попита Брайс.
— По дяволите, не зная какво да мисля — каза раздразнено Франк. — Имам военна подготовка, както знаете. Военните не обичат да се хвърлят сляпо в дадена ситуация. Свикнали са да планират старателно стратегията. Но доброто, солидно планиране на стратегията зависи от надеждно количество опит. Какво е ставало при подобни битки в други войни? Какво са правили другите хора в подобни обстоятелства? Успели ли са или са се провалили? Но този път просто няма никакви подобни битки; няма опит, на който да се опрем. Толкова е странно, че започвам да мисля за врага като за едно безлично, неутрално „то“.
Обръщайки се към д-р Пейдж, Брайс каза:
— Ти какво ще кажеш? Защо използваш думата „то“?
— Не съм сигурна. Може би защото офицер Отри я използва.
— Но ти си тази, която излезе с теорията за мутация на бяса, създала може би банда от убийци-маниаци. Отказваш ли се сега от това?
Тя се намръщи.
— Не. Не можем да отхвърлим нищо в този момент. Но шерифе, никога не съм искала да кажа, че това е единствената възможна теория.