Всеки, който изучава индийската култура, ще забележи лесно, че религията и философията са тясно свързани и взаимно проникнати. И това е така, защото крайната цел на двете е една и съща: да накарат човека да разбере своето върховно предназначение — освобождението от безкрайния процес на прераждания и постигане на върховно блаженство (мокша, нирвана, нихшреяса). Целта на религията е не само да пречисти чувствата на човека, но и да ги възвиси и да трансформира целия му живот. Подобно на това философията помага на човека да разбере своята истинска природа. Не любопитството, чистата научна истина, не любовта към размисъл движи философията, а желанието да разбере върховната ценност на живота. Тъкмо поради своята връзка с религията индийската философия е надлогична, интуитивна, безкрайно богата на морална проблематика и въпреки това не морализаторска. Добрият човек и доброто общество в Индия се отглеждат не чрез етически и социални, а чрез мистични и извънсоциални учения и идеали. Метафизиката е истинският закон за човека и обществото. Според индийската философия, която много хора прибързано обявяват просто за религия, човекът е преизпълнен с дефекти, а обществото с несправедливост и жестокост, за да породят у индивида безгранична любов и готовност за съдействие. Безкрайната вселена или цялото, от което отделните същества, обществото и видимата природа са органична част, е онова, което може да бъде истинският извор на човешката любов и привързаност. Правилното разбиране на личното Аз, на онова, което стои извън него, и на тяхната връзка налага да се премине отвъд чисто човешкото и чисто социалното, там, където в действителност се намират истинските мотиви за морално поведение.
Придържайки се към такова разбиране, сегашните индийски мислители смятат, че съвременният хуманизъм замества бога с природата и обществото и цели отдаване на каузи, като родина или нация, на които човекът дължи своето препитание, мир и защита; че той изисква от индивида да живее в съгласие с установените закони, обичаи и институции или му позволява да се стреми към тяхната промяна в също тъй ограничена перспектива. Във всеки случай обществото, заемайки мястото на безсмъртния бог, накърнява присъщите на индивида неколективистични чувства, съвест и ценности. Тъй нареченото „братство между народите“ или общност на човешките същества остават неосъществена химера, защото не почиват върху реалната оценка на Аза и не-Аза. Така, по мнение на индийските мислители от по-ново време, представата за вродената способност на човека да се усъвършенствува и за братството в едно свободно и неограничено общество, на които преди всичко залага научният хуманизмът, не могат да стимулират човешкия ентусиазъм, без да бъдат ориентирани и включени в една безкрайна, надчовешка и надсоциална, в една метафизична рамка.
Историята на световната цивилизация е изпълнена с внушителен низ на възход и спад на общественото и индивидуалното начало в алтернативен порядък. И това винаги е било обусловено от конкретни исторически, политически и социални условия. Интересното в случая е, че заменяйки едното с другото, хората са имали илюзорното съзнание, че извършват революционни преобразования, при това последните. Те не са си давали сметка, че се движат от едната към другата крайност, за да се върнат отново обратно. Крайният индивидуализъм в едно организирано общество е също толкова неуместен, колкото насиленият колективизъм. Един от уроците на индийската култура е съвършеният баланс на индивидуалните желания и социалните изисквания и, по-нататък, неразделимото единство на човек, общество и вселена. Това слага своя отпечатък върху индийския национален характер. Още ведическите мъдреци полагат изключителни усилия да разберат фундаменталното значение и цел на живота. Те стигат до убеждението, че животът е непрекъснато пътуване към безкрайното и вечното и прилагат истините, разкрити от тях, към организацията на обществото, превръщайки философията в същностна основа на всекидневния живот и дейност. Успехът за постигане на крайната цел на обществото лежи във всяка единица на социалния организъм, във всеки индивид с неговия дълг, детерминиран от мястото му в обществото, от това в какъв период от живота си се намира той и прочее. Самото формиране на кастовата система в индийското общество и дългото й съществуване имат своето оправдание не толкова в икономическите условия, с които обикновено се свързва появата на класите, колкото в това разбиране на крайната цел и смисъла на живота, в това изключително зряло съзнание за човешкия дълг. Самият факт, че това общество, в което духовната самореализация е основна цел, е издържало толкова дълго въпреки натиска на култури, коренно различни от неговата собствена, е доказателство за жизнеността на фундаменталната идея, формулирана толкова рано.