— Мари…
— Искаш ли да отидем заедно там, Мари?
Всички дружно млъкнаха и се обърнаха към тях, като очакваха отговора й. Тя тъкмо се канеше да му откаже, когато езикът й не се подчини и с радостен трепет и вълнение тя тихо произнесе:
— Да.
Почувствува се лека като перушинка, изправи се и подаде доверчиво ръка на момъка.
— И така — усмихна се Докторът, светлоок веселяк, с широкопола кафява шапка на главата и дълга жълта туника. — Днес ти предстои среща с Рибаря. — Отвори куфарчето си, извади някаква таблетка и я подаде на Мари. — Вземи я, дете мое.
— Какво е това? — изчерви се момичето.
— Малка предпазна мярка. Нали не искаш в корема ти да почне да расте дете? Разбирам, че това те изненадва. Но виждаш ли, на Материка вместо да стерилизират мъжете, както правим ние, обезопасяват жените. Затова ние, Докторите, трябва да сме особено внимателни. Е, гълъбице, изпий таблетката.
Мари послушно налапа таблетката и изпи чаша вода.
— Прекрасно — просия Докторът, — сега можеш да не се вълнуваш. Пожелавам ти да си прекараш времето чудесно.
II
Площадът на фонтаните гледаше крайбрежието и Морето. Под дълги навеси от зелено стъкло бяха разположени разнообразни вина и дарове на океана. Свиреше оркестър и танцуваха весели двойки. Като се отдалечиха малко, Мари и Рибарят се усамотиха в една беседка.
Те лежаха един до друг плътно и се прегръщаха.
— Обичам те — възбудено и радостно шепнеше момичето.
Той се размърда и внимателно я погледна. В сивите очи пробягна тревога:
— Защо досега не си имала никой? Не предполагах, че…
— Чаках те — едва доловимо за ухото, но съвсем уверено отвърна Мари, после го прегърна, опита се да се притисне до него, но той се дръпна и продължи да пита, като я гледаше замислено:
— Откъде знаеше, че ще дойда?
— Знаех! — отвърна простичко Мари и плахо докосна рамото му. Тялото на Рибаря се напрегна и той жадно я зацелува, като си затвори очите.
Когато всичко мина и остана в спомените, девойката тихо изплака и по лицето й потекоха сълзи. Тя не можеше да си обясни, какво ставаше с нея, продължаваше да хлипа и да се притиска все по-силно към него…
После дълго се разхождаха по крайбрежието. По пустинния плаж се виждаха проснати да съхнат платна, рибарски мрежи и най-различни други рибарски снаряжения. Две лодки стояха до пристана, а останалите като едва забележими точки отминаваха хоризонта. Още по-далече на изток се виждаше тъмното петно на Материка и струпването на камъни — Пристанището.
— Ти живееш там — със замечтан глас произнесе Мари. — Ще си отидеш в Пристанището и ще ме оставиш сама…
Замислеността в очите му се замени с недоверчивост, той я хвана за ръка и като я погледна настойчиво каза:
— И какво от това?
Тя вдигна упорито глава и като се облегна на рамото му, произнесе с притихнал глас:
— Искам да съм само с теб.
— Но ти не можеш! Нали си от острова, а аз от Материка.
— Да, така е…
— Тогава защо са тези глупави измислици?
— Не зная.
Те изоставиха крайбрежието и тръгнаха край верига от складове, от чиито разтворени врати се носеше миризмата на сушена риба, катран и въжета, после минаха през уютното дворче, където си почиваха обърнатите с дъното нагоре лодки.
Полегатата стълба ги отведе в лабиринт тесни улички, осветени от тайнствена синя светлина. Той я прегърна и зашепна:
— Преди тебе с някоя друга не ми бе така хубаво. Какво направи ти с мен?
— Само те обичам, скъпи — нежно се усмихна Мари.
Той здраво я целуна, после се дръпна назад и като се намръщи каза:
— Утре аз трябва да съм в Пристанището.
— Толкова бързо? Аз си мислих, че…
— Свърших работата си днес сутринта — рязко я прекъсна той. — Най-обикновена настройка на радарите.
Думите му поразиха Мари, тя не можеше и не искаше да им повярва.
— Ти не можеш да останеш, нали?
— Знаеш, че не — с известно раздразнение отвърна Рибарят. — Когато ми заповядват, идвам, когато си свърша работата си отивам.
Напразно Мари се опита да върне времето назад, то бе изтекло между пръстите като вода или ситен пясък. Небето бавно се стъмняваше, надникнаха звездите, задуха прохладен и свеж нощен вятър. До пристана се поклащаше на вълните готовия за отплуване кораб. Клайв се приближи до Мари и изглеждаше особено бледен, макар това да бе предизвикано от светлината на силния прожектор. Очите им се срещнаха.
— Аз няма да плача — промълви смело девойката.
Той нетърпеливо, но нежно я прегърна.
— Мари, ти знаеш, че не бива така. Съвземи се. Намери си някой друг и бъди щастлива с него.