— Добре, аз ще си намеря друг и ще бъда щастлива — послушно отвърна момичето.
Той я погледна объркано, наведе се и я целуна, но не срещна отговор. Като се сбогува, той бързо изтича нагоре по трапа, скочи на палубата и гласът му се сля с общия весел хор на прощалните възгласи.
На сутринта Мари се събуди и усети, че е загубила нещо, което не ще може да намери отново. Сърцето й заби и тя седна в постелята.
Сестрите ставаха и се прозяваха. В общата спалня миришеше на кафяво масло и свежо изпрано бельо. От банята се носеше веселият плисък на душовете. Белите перденца на прозорците бяха дръпнати и Мари от леглото си можеше да види ярките жълти покриви на къщите, разхвърляни живописно по крайбрежието. Въздухът бе прохладен и кристално чист. Без никакво съмнение, утрото е най-хубавото време на деня.
Мари механично се облече и изми.
— Как си? — поинтересува се Мия.
— Клайв си отиде.
— Е, да си върви, други ще дойдат вместо него — усмихна се сестричката ободрително и тръгна по своите работи. Макар да бяха почти връстнички, тя не се чувствуваше добре в присъствието на Мари.
Оживените разговори между сестрите продължиха и по време на закуската. Но Мари не взе участие в тях. Все така мълчаливо тя отиде до тъкачния си стан и се настани на работното си място в работилницата.
Как бавно минава времето! И колко още дълго ще трябва да се занимава с тази работа. Нима сега ще може да понесе предишния начин на живот? Мари се опита да премести лостовете на стана, но ръцете й отказаха да се подчиняват. По лицето й потекоха сълзи.
— Какво ти става, да не ти е лошо? — забезпокои се Мия.
— Не мога, не мога — устните на Мари се разтрепераха и тя не успя да произнесе нито дума повече, сложи глава на стана и заплака гласно.
Разтревожените възгласи на сестрите заглушиха гръмкия глас на Вивана:
— Какво става с теб, мъничката ми?
Мари вдигна разплаканото си лице:
— Той замина, Вивана, а аз…
— Но от това нищо страшно не е станало.
— Но аз го обичам!
— За това не бива да плачеш. Седни и се успокой. — Вивана внимателно разгледа Мари и като смекчи гласа си, продължи: — Ти ще се почувствуваш по-добре, ако отидеш на църква още сега. — Вивана стисна рамото на Мари, приятно, както само тя умееше, и я побутна към изхода.
III
Остров Илирия не напомняше с формата си останалите северни свои събратя — обграден с хълмове от всички страни, с продълговата падина в средата, той приличаше на бебешка люлка. Разположените на различни нива павирани улици се съединяваха помежду си със стълби, балкони и арки. Причудливата архитектура на зданията се подсилваше от украсата им в разнообразни пастелни тонове.
Бе тръгнал да плава преди триста години и си оставаше неизменен — същите сгради, улици, площади и градини, продоволствени складове, машини, скрити от погледите.
Дори жителите, и най-вече те, не бяха се изменили външно. Преди триста години основателите на Илирия избрали от наличния и съкращаващ се генофонд двеста особи, устойчиви, весели, трудолюбиви и близки по дух и характер, за постоянно възпроизводство. После издали закон за стерилизация на мъжете и така расата им намерила безсмъртието си в инкубаторите и запасите от замразени гени в Ембрионариите на Клана.
А когато на Материка замърсяването от екологическата катастрофа се намалило, някои жители на острова емигрирали там и организирали колонии, но всеки илириец знае, че само на острова животът е въплътен в най-съвършените си форми. Непотопяемата частица земя, затворена в яка керамична обвивка, изглеждаше вечна.
Мари вървеше към църквата по познатите и оживени вечер улици, а сега така непривични и пусти, забулени от лека утринна мъгла. Неколцината минувачи с любопитство гледаха девойката.
Над хълма Карпентър се извисяваше грамадния купол на църквата. Като се изкачи до входа по стъпалата, Мари се спря и огледа. Вълните плавно достигаха брега и се разбиваха с бяла пяна. А далеч, почти зад хоризонта, се виждаше земя…
Мари постоя неподвижна известно време, изтри бликналите сълзи и влезе в прохладната сянка на църквата. Срещу нея се насочи Свещеник Клайбърт, облечен в дълга туника и с петна от мастило на ръцете.
— Добро утро, сестро — поздрави я той, — какво ви води при мен?
— Аз обичам един човек, но… той е от материка, от Пристанището…
Отец Клайбърт повдигна учудено вежди, погледна я и предложи на девойката да го последва. Той тръгна бързо по коридора, стигна до някаква незаключена кръгла врата, отвори я и пусна Мари вътре.
— Двадесет минути — обяви той и я остави сама.