Мари се оказа в нещо като грамадно яйце — такава форма имаше това странно помещение. С просто око бе трудно да се определи разстоянието до стените, но за девойката те изглеждаха безкрайно далечни. Постепенно погледът й се замъгли, главата й се завъртя и тя легна на пода. Мина известно време и до ушите й стигна нежен нисък звук, приличащ на далечния прибой. Мари затаи дъх и се заслуша. Звуците идваха от всички страни. Скоро тя разбра, че тези звуци са всъщност ехото, което многократно се отразяваше от стените, от ударите на нейното сърце.
Стените се раздвижиха и като гигантски проницаем донякъде купол надвиснаха над нея. Девойката лежеше по гръб, гледаше в нищото и усещаше истинската реалност на собственото си физическо съществуване. Тя усещаше организма си като единно цяло — от връхчетата на пръстите си до темето на главата, — но бе забравила, колко е важна за нея лю…
— Е, как си сега? — запита отец Клайбърт. — Стана ли ти по-добре?
— Да — едва чуто произнесе Мари.
— Ела отново, щом усетиш някое странно чувство — каза свещеникът и я изпрати до изхода.
Мари се спусна по стълбата, краката й едва се подчиняваха. Но изведнъж тя се понесе по ярко осветения от слънцето склон и след миг се оказа в подножието на хълма. Там тя гръмко се разсмя, като видя изуменото лице на един Ковач, който я наблюдаваше.
— Защо се смееш? — запита този дебелак.
— Аз идвам от църквата!
Ковачът нещо измърмори и продължи замислено да си бърка в носа.
На крайбрежието Мари спря пред най-близкия басейн, съблече се и скочи вътре. Морската вода се разплиска и започна да дава прохладата си на разгорещеното тяло. Мари удряше с ръце повърхността и дори не се смути, когато двама млади Готвачи я загледаха шеговито и започнаха многозначително да си намигат.
След къпането Мари навлече на мокрото си тяло дрехите си и закрачи леко по пясъка. Изпълваше я безпричинна радост и тя започна да си тананика лекомислената мелодия на позната песничка. Изпълняваше я оркестъра, когато…
Мари рязко спря и гърлото й се сви конвулсивно. Мислите се замятаха хаотично и тя започна да разглежда с безпокойство кафявата точка на хоризонта, от която се отдалечаваха все повече и повече…
Краката на Мари се подкосиха, тя се отпусна на земята и заплака горчиво, като закри очи с длани.
Любовта, която така внезапно обхвана Мари, се оказа съвсем не такова леко и приятно чувство, както се пееше. По-скоро бе нещо като безумна и натрапчива мисъл, която не можеше да прогони от мозъка си.
Непрекъснатите терзания измъчиха Мари, погледът й помътня, очите хлътнаха навътре и тя като сянка стоеше в тъкачницата и гледаше все в една точка. И сестрите й страдаха. Вече не се разнасяха предишните весели шеги и силен смях. В Клана цареше униние. Мари виждаше, колко неприятности носи на близките си. Но какво би могла да направи със себе си?
Разбира се, би могла отново да отиде в църквата и да престои нови двадесет минути в яйцевидната стая. Но за да се излекува от любовта… трябва вечно да седи там.
Девойката си представи, че тича боса и невчесана по улицата, а всички след нея свирят, смеят се и викат: „Лудата Мари! Лудата Мари…“ и се ужаси.
Ах, Той да беше сега с нея! Мари не би се отделяла от него нито за миг. Какви глупости изричаха сестрите й, като й предлагаха други мъже! Колко е жалко, че никой не я разбира…
IV
Старейшините на Клана на Тъкачките важно заседаваха на дървената маса в просторното помещение с нисък таван. Мургавите им, но състарени лица показваха, че те са предхождащи копия на Мари и нейните сестри.
— Ваша чест — каза след като се поклони с почит Вивана, — нещо става с нашата младша сестра Мари. Тя не иска да работи.
— Така ли? — учуди се най-възрастната Лаура 1. — Нима е болна?
— Не, ваша чест. Докторите я прегледаха, намериха, че е отслабнала и й предписаха тонизиращо вино, но тя го изхвърли.
Снежнобелите рокли зашумяха. Старейшините, като по команда се обърнаха да погледнат Мари.
— Ела по-близо, моето момиче — каза Лаура 1 след кратка пауза.
Мари послушно се приближи.
— Сега ни кажи, защо не ти се работи и защо си изхвърлила лекарството?
— Няма да работя, докато не ми върнат Клайв.
— Клайв ли? Кой е той?
— Моята любов от Материка. Трябва да съм до него. Пуснете ме там или поне той да дойде при мен.
— Но скъпа моя — каза Лаура 1 и се наведе над масата, — ако правилно те разбирам, ти искаш да бъдеш с него, само защото той е прекарал с теб една или две нощи?
Мари кимна в отговор.
— Това е абсурдно. Какво ще стане, ако всички започнем да искаме същото?