— Да!
— Но ако не стане? И те постигне разочарование?
— Това е невъзможно.
— Все пак, да допуснем, че стане така — продължи да настоява Лаура 1, макар и по обичайния си мек начин, — ще ни позволиш ли да ти помогнем? Ще признаеш ли, че не си била права?
Девойката се замисли, после решително отсече:
— Тогава по-добре да умра. А сега мога ли вече да си вървя?
Двете жени се заслушаха. Някой шумно изкачваше стълбата към пристана. Това бе един Рибар от острова, доста дебел, чернокос и брадат.
— Ваша чест, той е тук — обърна се той към Лаура 1. — Да го доведем ли?
— Върнете го обратно — побърза да се намеси Вивана.
— Не, в никакъв случай, ще бъде неразумно. Алек, най-добре го доведи веднага при нас.
Рибарят кимна и изтича надолу по стълбата. Мари се превърна цялата във внимание и погледна въпросително по-възрастните си сестри. Те си даваха вид, че нищо не е станало. Мина минута и черният илириец се върна. Следваше го още един човек. Той поздрави с кимване жените, после се обърна към Мари и повече не откъсна спокойните си сиви очи от крехката й фигура.
Девойката се разтрепера цялата.
— Скъпа, не се вълнувай така — произнесе Вивана.
Тези думи сякаш тласнаха Мари напред. Тя се хвърли така стремително към любимия си, че той се заклати и едва успя да я хване и задържи в обятията си. Девойката пъхна лицето си в широката му гръд и силно се разплака.
— Може ли да ни оставите няколко минути сами? — обърна се Рибарят към старите жени.
Лаура 1 бе до известна степен изненадана и объркана, но направи знак на Вивана и двете се отдалечиха, като седнаха на една пейка.
VI
— Нима това си ти? — опита се Мари да се усмихне. — Лошо те виждам, пречат ми сълзите.
— Аз така често си спомнях за тебе — едва чуто произнесе Клайв.
— О, аз съм така щастлива, че сега мога спокойно да умра. Прегърни ме…
Изведнъж лицето му стана твърдо.
— Знаеш ли, разрешиха ми да се видя с теб, защото смятат, че аз мога да те уговоря… да се лекуваш.
— Да се лекувам ли? От какво? От любовта си към тебе? Колко са глупави те, Клайв! — разсмя се Мари.
При звука на звънкия й глас той трепна.
— Имаме само няколко минути на разположение. Аз трябва само да поговоря с тебе и да се връщам.
Девойката поклати глава, сякаш не вярваше на казаното.
— Вземи ме със себе си, това е всичко, което искам.
— И къде ще живееш? Заедно с четиридесетте мъже на моя Клан?
— Все ми е едно къде — изплака Мари, — дори на улицата, ако е нужно.
— Скъпа, чуй ме — настоя отново Клайв, — нищо не може да се направи. Ти сама знаеш, че няма да ни разрешат никога…
— Не и не! Ти нали ме обичаш?
— Обичам те — промълви Рибарят.
— Тогава им кажи, че няма да ме изоставиш, независимо какво са ти казали.
— Но ти си длъжна да го направиш! — той здраво я прегърна. — Обещай ми, това е така важно за мен, иначе…
— Иначе какво?
— Няма да го понеса…
Мари присви клепки и се загледа в морските далечини.
— Е, добре, повече няма да плача. Позволи ми да бъда още малко заедно с тебе и да си поговорим.
Той затвори очите си с ръце.
— Мари, не искам да се чувствувам така, както сега, боли ме, знам, че съм зле. Обещай ми, че ще позволиш да те лекуват.
— Добре — послушно измърмори девойката и лицето й се изкриви болезнено.
— Ето това е всичко, което ме помолиха да ти кажа… и сега си тръгвам.
Тя пристъпи напред и неволно му прегради пътя.
Рибарят я целуна силно по устните, дръпна се рязко и извика другите две жени. Когато Вивана хвана Мари за ръката, той се затича към стълбата и започна да се спуска, без да поглежда назад. Гръмкият отмерен тропот на краката му отекна болезнено в сърцето на девойката. Внезапно те затихнаха. Мари се заслуша. Отново затропаха крака, но сега се приближаваха. Клайв се появи запъхтян. Очите му блестяха трескаво. Той здраво я хвана за ръката.
— Ти си изгубила ума си, но и аз също! — завика той. — Лошо ни е един без друг. Готови сме да умрем! Чуй ме, хрумна ми нещо. Казват, високо в планините има реки с чисти води, значи там плава риба; казват, че дори птици вече са се появили! Ние с тебе отиваме там, скъпа! Ти и аз, само двамата! Съгласна ли си?
— Да, скъпи — лицето на Мари просветна.
— Тогава, какво чакаме още?
Те се наканиха да тръгнат.
— Стойте! — сряза ги Лаура 1. — Къде ще живеете? Какво ще ядете? Бъдете разумни!
Отвърнаха й само тихи стъпки по стълбата, а след известно време се чу шумът на работещ мотор.
Жените дълго гледаха отдалечаващата се лодка и мълчаха, докато тя не се скри зад хоризонта.