Слънцето ги пердашеше яко. Монахът избърса потта и прахта от лицето си, спря се и се приведе към шията на коня. Втренчи се в трепкащата мараня към един голям стърчащ камък, щръкнал посред долината. Там, зад този камък, беше мястото, където Монахът мислеше, или по-скоро вярваше пламенно, с цялото си същество, че ще се появи вратата. Опита се да го фокусира, но подробностите от пейзажа плуваха в горещия, надигащ се въздух и го объркваха.
Той се изправи отново на седлото и тъкмо понечи да пришпори коня, когато забеляза нещо доста странно.
На една плоска каменна стена наблизо — всъщност толкова наблизо, че Монахът се учуди как така досега не я е забелязал — имаше голяма рисунка. Рисунката беше груба, макар и изрисувана не без известен стилен замах на четката, и изглеждаше много стара, може би наистина много, ама много стара. Боята беше избеляла, напукана и на петна и беше трудно да се различи много ясно какво точно беше нарисувано. Монахът се доближи още повече. Приличаше на първобитна ловна сцена.
Ясно си личеше, че групичката лилави същества с много крайници са дребните ловци. Носеха примитивни копия и преследваха с пълна пара някакво огромно, рогато и облечено в броня създание, което явно беше ранено по време на гонитбата. Цветовете вече бяха толкова помътнели, че почти не съществуваха. Всъщност ясно се виждаха единствено белите зъби на ловците и те сияеха с белота, чийто блясък годините (най-малкото хиляди) не бяха успели да накърнят. Очевидно въпросната белота можеше да засрами дори самите зъби на Монаха, а пък той ги беше измил същата сутрин.
Монахът и преди беше виждал такива рисунки, но само на картинка или по телевизията, а на живо — никога. Обикновено се намираха в пещери, които ги предпазваха от стихиите — иначе не биха могли да оцелеят.
Монахът огледа по-внимателно онова, което непосредствено обкръжаваше скалната стена, и забеляза, че макар и да не се намираше точно в пещера, рисунката беше предпазена от един голям скален бордюр, надвиснал над нея, който добре я пазеше от дъжда и вятъра. И все пак — странно си беше, че е изтраяла толкова дълго. А още по-странното беше, че явно още никой не я бе открил. Всички подобни пещерни рисунки, колкото ги имаше, до една бяха знаменити и познати му изображения, но тази той не помнеше да е виждал друг път.
Може би се беше натъкнал на драматична историческа находка. Може би ако се върнеше в града и съобщеше за откритието си, щяха да го приветстват с „добре дошъл“, в крайна сметка да му сменят схемата и да му позволят да си вярва… да вярва… да вярва в какво? Той се спря, примигна и разтърси глава, за да оправи временната грешка в системите.
Бързо се стегна.
Вярваше в някаква врата. Трябваше да я открие. Вратата беше път към… към…
Вратата беше Пътят.
Е, така по биваше.
Главните букви винаги са най-добрият начин да се справиш с разни неща, за които нямаш добър отговор.
Той дръпна рязко юздите, накара коня да извърне глава и го пришпори напред и надолу. След още няколко минути извъртени маневри те стигнаха до дъното на долината и той се смути за миг, когато откри, че финият слой прах, покриващ кафявата съсухрена земя, наистина е оцветен в много бледо розово, биещо на кафеникаво, особено по бреговете на мудния кален поток — през горещия сезон той беше всичко, останало от реката, която потичаше през долината, щом дойдеха дъждовете. Монахът слезе от коня, наведе се, гребна от розовия прах и го остави да изтече между пръстите му. Беше много фин и мек прах и когато го разтърка по кожата си, му стана приятно. Имаше горе-долу същия цвят като нея — може би само малко по-светъл.
Конят го погледна. Той се сети — може би малко късничко, — че животното сигурно умира от жажда. И той самият умираше от жажда, но се беше опитал да не мисли за това. Измъкна манерката изпод седлото. Беше патетично олекнала. Отвинти капачката и отпи една-единствена яка глътка. После изля малко в шепата си и я протегна към коня, който я изгълта алчно и за нула време.
Конят го погледна пак.
Монахът тъжно поклати глава, завинти отново капачката и прибра манерката. Знаеше — с онази малка частица от съзнанието си, където държеше фактите и логическата информация, — че водата нямаше да им стигне задълго, а без нея и те нямаше да стигнат далече. Единствено вярата му го крепеше — в момента тази работа вършеше вярата му във Вратата.
Той изтръска розовия прах от грубото си одеяние, изправи се и се взря в стърчащия само на около стотина метра от него камък. И като го гледаше, не можа да не изпита една мъничка, слабичка тревога. Макар и по-голямата част от съзнанието му да беше изпълнена с твърда, неизменна и непоколебима Вяра, че зад щръкналия камък има Врата и че Вратата — това е Пътят, все пак онази мъничка частица от мозъка му, която разбираше от манерки, не можеше да се сдържи да не си спомни разочарованията от миналото и издаде много лек, ала разтърсващ предупредителен звън.