Целият ръкопис се пазеше в сейфа на библиотеката на колежа и поемата се четеше точно от него на всяка вечеря в чест на Коулридж — а такива вечери се провеждаха редовно.
Ричард се зачуди колко ли щеше да трае това. Хвърли поглед към бившия си научен ръководител и решителната целенасоченост на стойката му, докато четеше, доста го разтревожи. Напевният глас отначало го дразнеше, но след малко започна да го приспива. Загледа се в едно ручейче от восък, което преля през ръба на една свещ; тя гореше едва-едва и хвърляше вадички светлина над мършата, която им бяха поднесли за вечеря.
Малкото кларет, който си беше позволил да изпие по време на вечерята, разливаше топлина във вените му, скоро и неговият ум започна да скита и, подсетен от въпроса, който му беше задал Рег по-рано по време на вечерята, Ричард се зачуди какво ли ставаше напоследък с неговия бивш… Дали „приятел“ беше думата? Той беше по-скоро последователност от извънредни събития, отколкото човек. Самата идея да има приятели като такива не че изглеждаше невероятна, но човек имаше чувството, че е станало някакво объркване на понятията — все едно например Суецката криза да почне да ти крънка някоя кифла.
Свлад Кджели. Популярен като Дърк, макар че и тук „популярен“ едва ли беше точната дума. Известен — със сигурност; преследваха го, умуваха безкрайно по негов адрес — всичко това беше напълно вярно. Но популярен? Само в смисъла, в който би могла да бъде популярна една сериозна пътнотранспортна катастрофа: всеки забавя ход, за да разгледа хубавичко, но никой не се приближава твърде много до пламъците. Небезизвестен май беше по-точно. Свлад Кджели, небезизвестен като Дърк.
Беше по-закръглен от средния студент и повече носеше шапки. Това ще рече, че имаше само една шапка, която обикновено носеше, но пък я носеше със страст, рядко срещана у такъв млад човек. Шапката беше тъмночервена и кръгла, с изобилие от шарнири, които осигуряваха абсолютно равновесното й положение по всяко време, както и да движеше притежателят й главата си. Като шапка беше по-скоро забележителен, отколкото напълно подходящ декоративен аксесоар. Би била елегантно украшение — стилно, добре оформено и изящно, — ако се намираше върху малка нощна лампичка, но не и другаде.
Хората се въртяха около него, привлечени от историите, които той отричаше за себе си, но какъв беше източникът на тези истории — освен ако не бяха собствените му отричания, — това така и никога не се разбра.
Историите бяха свързани с психични сили, които се предполагаше, че е наследил по майчина линия, а семейството на майка му, както твърдеше той, произхождало от по-свестния край на Трансилвания. По-точно казано, той никога не беше твърдял подобно нещо, ами бе казал, че това било най-абсурдната дивотия, която бил чувал. Той най-старателно отричаше, че семейството му има и най-малката връзка с каквито и да било прилепи, и заплашваше, че щял да разпердушини всекиго, който разпространява подобни злостни измишльотини, но въпреки това продължаваше да си облича огромното кожено палто с разветите поли, а в стаята си държеше един от онези уреди, за които се предполага, че лекуват болки в гърба, ако висиш с главата надолу от тях. И току се оставяше да го намерят увиснал на въпросния уред в какви ли не странни часове на деня и по-специално на нощта — очевидно за да може веднага да започне пламенно да отрича, че това имало каквото и да било значение.
С помощта на изобретателна поредица от стратегически разгърнати отричания на какви ли не вълнуващи и екзотични твърдения той успя да създаде мита, че е психо, мистичен, телепатичен, свързан с отвъдното, ясновидски, психосастичен прилеп-вампир.
Какво значи „психосастичен“ ли?
Думата си беше негова и той най-пламенно отричаше, че изобщо означавала нещо.
Освен това Дърк постоянно нямаше и пукната пара. Но това впоследствие се промени.
Цялата тая работа я започна съквартирантът му — тип на име Мандър, когото, ако това, което се знаеше, беше истината, Дърк сигурно бе избрал специално заради неговата доверчивост.