От двете срещуположни страни на стаята имаше врати и от предишните си посещения Ричард знаеше, че едната води към кабинет, който изглеждаше като по-малка и по-наситена версия на тази стая — по-големи камари от книги, по-високи купчини хартия, заплашени от по-непосредствена опасност да рухнат всеки момент — мебелировка, която, въпреки цялата си старинност и ценност, беше гъсто белязана с милиарди кръгчета от горещи чаши чай и кафе; върху много от тези кръгчета вероятно все още почиваха и самите оригинални чаши.
Другата врата водеше към малка кухня, оборудвана кажи-речи само с онова, без което не можеше да се мине, и към вита вътрешна стълба, на върха на която се намираха спалнята и банята на професора.
— Опитай се да се разположиш удобно на канапето — покани го Рег, като се суетеше гостоприемно около него. — Не знам дали ще се справиш. На мене все ми се чини, че е натъпкано със зелеви листа и ножарски изделия. — Той се втренчи в Ричард с най-сериозен вид. — Ти да имаш свястно канапе?
— Ами че да — разсмя се Ричард. Глупостта на въпроса го развесели.
— О — угрижено въздъхна Рег. — Е, бих искал да ми кажеш откъде си го намерил. Бедите ми с тях край нямат, ама наистина край нямат. Цял живот не мога да си намеря удобно канапе. Ти твоето как го намери? — Изведнъж, леко изненадан, той се натъкна на малка сребърна табличка, която беше изоставил някога с гарафа портвайн и три чаши върху нея.
— Странно е, че ме питате — отвърна Ричард. — Никога не съм сядал на него.
— Много мъдро от твоя страна — най-сериозно кимна Рег. — Много, много мъдро. — Той отново мина през гадната процедура, подобна на предишната, в която участваха палтото и шапката му.
— Не че аз така искам — отбеляза Ричард. — Просто то е заседнало посред едно дълго стълбище, което води към апартамента ми. Доколкото схващам, носачите са го замъкнали донякъде по стълбището, то е заседнало там, после са го въртели и сукали насам-натам, както могат, но не са успели да го поместят по-нататък, и най-накрая — ама че любопитна работа! — са открили, че и надолу не могат да го смъкнат. Вижте сега, това би трябвало да е невъзможно.
— Странна работа — съгласи се Рег. — Със сигурност никога не съм се натъквал на необратими математически положения, в които участват и дивани. Това може би е цяла нова област за изследвания. Говорил ли си с някой специалист по пространствена геометрия?
— Направих нещо още по-добро. Извиках едно съседско хлапе, което нарежда куба на Рубик за седемнадесет секунди. То седна на едно стъпало и се пули срещу канапето близо час, и най-накрая обяви, че е безвъзвратно заседнало. Честно казано, то не е съвсем хлапе и вече започва да се сеща за момичета, което мене крайно ме озадачава.
— Продължавай, продължавай, драги ми друже. Безкрайно ми е интересно, но първо ми кажи с какво би искал да те почерпя. С портвайн например? Или с бренди? Портвайнът, мисля, е по-добрият избор, правен е в колежа през 1934 година — според мене един от най-изящните букети, които би могъл да вкусиш, пък и, от друга страна, бренди всъщност изобщо не ми се намира. Или пък кафе? Или още вино? Имам едно чудесно „Марго“, което отдавна си търся повод да отворя, макар че, разбира се, то би трябвало да бъде оставено отворено за час-два, с което не искам да кажа, че не бих могъл… не — припряно отсече той. — По-добре да не пием „Марго“ тъкмо тази вечер.
— Всъщност най-много бих искал да изпия един чай — каза Ричард, — ако ви се намира.
Рег вдигна вежди.
— Сигурен ли си?
— С колата съм…
— Вярно. Тогава изчезвам за минутка-две в кухнята. Моля те, продължавай, оттам ще те чувам. Разказвай ми за канапето си и междувременно се чувствай свободен да седиш на моето. Отдавна ли е заседнало там?
— О, едва от три седмици. — И Ричард седна. — Можех просто да го зарежа и да го изхвърля, но не мога да повярвам, че не съществува никакъв логичен отговор. Освен това то ме накара да се замисля — наистина си струва, преди да си купиш някоя мебел, да знаеш дали всъщност тя ще може да мине по стълбите или да вземе завоя на ъгъла. И затова моделирах задачата в три измерения на компютъра — и досега той все ми отговаря: „Няма начин.“