— Отговаря ти какво? — извика Рег, докато пълнеше чайника.
— Че не може да стане. Казах му да изчисли ходовете, необходими, за да се измъкне канапето, и той ми отвърна, че нямало такива. После го помолих — тъкмо в това е най-голямата загадка — да изчисли първо ходовете, необходими, за да се постави канапето в сегашното му положение, и той ми отговори, че канапето не би могло да се намери там. Не и без фундаментална реконструкция на стените. Така че или нещо не е наред с фундаменталната структура на стените ми, или — добави той с въздишка — нещо не е наред с програмата. Вие кое си избирате?
— Женен ли си? — провикна се Рег.
— К’во? А, разбрах ви. Канапе, което цял месец виси заседнало на стълбите… Ами не, не съм женен като такъв, но да, има едно момиче, за което не съм женен.
— Що за човек е тя? С какво се занимава?
— Професионална челистка. Трябва да призная, че се поскарахме тъкмо заради канапето. Всъщност тя отново се премести да живее в собствения си апартамент, докато не оправя тази работа. Тя, хммм…
Изведнъж Ричард се натъжи, изправи се и взе да обикаля напосоки из стаята. Най-накрая това го доведе пред угасващата камина. Той сръчка огъня и метна вътре още една-две цепеници в опит да изпъди студа от стаята.
— Всъщност тя е сестрата на Гордън — добави той най-сетне. — Но те са много различни хора. Не съм сигурен, че компютрите й харесват особено. Пък и неговото отношение към парите не й допада особено. Не че я обвинявам, пък и тя няма представа и за половината от нещата, с които той се занимава.
— За коя точно половина?
Ричард въздъхна.
— Е — каза той, — става въпрос за проекта, който за първи път докара печалба на софтуерното превъплъщение на компанията. Наричаше се „Причина“ и по свой начин си беше забележителен.
— И какъв беше той?
— Е, един вид програма наопаки. Смешна работа — толкова много от най-добрите идеи са просто стари идеи, обърнати наопаки! Нали разбирате, вече съществуваха няколко програми, които ти помагат да стигнеш до дадено решение, като подредиш и анализираш както трябва всички свързани с него факти, така че те естествено те навеждат на правилното решение. Неудобното им е, че решението, на което те навеждат всички надлежно подредени и анализирани факти, не е задължително онова, което ти искаш.
— Мдааааа — обади се Рег от кухнята.
— Е, великото прозрение на Гордън беше, че създаде програма, която ти позволява предварително да определиш до какво решение би искал да стигне тя и едва тогава да й зададеш фактите. Задачата, която програмата бе способна да изпълни със съвършена лекота, беше просто да построи приемлива поредица от логични наглед стъпки, с която да свърже предпоставките със заключението. И се налага да ви кажа, че се справи блестящо. Гордън успя да си купи порше почти веднага, въпреки че нямаше пукната пара и беше безнадежден шофьор. Дори и банковият му управител не успя да намери никаква пробойна в обосновката му. Дори и когато Гордън я анулира три седмици по-късно.
— Ох, Боже. И програмата добре ли се продаваше?
— Не. И едно копие не сме продали.
— Учудваш ме. На мене ми прозвуча като страхотен удар.
— Беше — рече. Ричард колебливо. — Целият проект беше закупен, потулен и заключен от Пентагона. Сделката постави „Уей“ на много стабилна финансова основа. Моралната й основа, от друга страна, е нещо, на което не бих посмял да разчитам като опора. Наскоро анализирах доста от аргументите, изтъкнати в полза на проекта „Звездни войни“, и ако знаеш какво да търсиш, образецът на алгоритъма си личи много ясно. Та като стана дума всъщност, като погледне човек политиката на Пентагона през последните две-три години, може напълно да се увери, че флотът на САЩ използва версия 2.00 на програмата, а пък въздушните сили, кой знае защо, разполагат само с бета-тест-версията 1.5. Странна работа.
— Имаш ли копие на програмата?
— Естествено, че не — отвърна Ричард. — Не бих искал да имам нищо общо с нея. Както и да е, когато Пентагонът купи всичко, той купи всичко — и най-последния код, всички дискети, всички тефтери със записки. Радвах се да й видя гърба. Ако наистина сме го видели. Занимавам се само със собствените си проекти.
Ричард отново сръчка огъня и се зачуди какво ли прави тук, когато го чака толкова много работа. Гордън постоянно го юркаше да завърши новата, подобрена версия на „Химн“, за да изпреварят „Макинтош II“, а пък той доникъде не беше стигнал. Що се отнася до новото предложение — модул за преобразуване на входната информация за индекса „Доу Джоунс“ в MIDI-данни от реалното време, — той го беше замислил само като шегичка, но Гордън, разбира се, си беше паднал по идеята и бе настоял тя да се осъществи. И това трябваше да е готово, но не беше. Изведнъж той разбра какво точно търси тук.